— Момиченце! — възкликна акушерката, вдигайки новороденото, за да може Ивана да го зърне. — Истинска хубавица! Сякаш е копие на баща си.
Изтерзана от родилните болки, Ивана едва успя да хвърли бегъл поглед към дъщеря си, преди акушерката да я предаде на друга жена. Бебето бе прегледано, повито грижливо и изнесено. „А той дори не подозира,“ мина ѝ с тъга през ума.
Ивана живееше с баба си в малко селище с около шест хиляди жители. Баща си не познаваше и никога не бе виждала. Бабата често се оплакваше от изтощение, пиеше лекарства, но състоянието ѝ не се подобряваше. През пролетта, точно когато Ивана беше в последния си клас, баба ѝ внезапно припадна. Стоеше до масата с прането, когато внезапно се строполи на пода. Ивана се изплаши, посегна към телефона, за да повика линейка, но баба ѝ я спря с ръка:
— Ще мине. Просто времето се мени. Ще си полегна малко и ще ми олекне.
— Ба, хайде утре да отидем в болницата. Хапчетата не ти действат. Не е редно да търпиш такива болки постоянно. Ще ти измеря кръвното.
На следващата сутрин все пак тръгнаха към поликлиниката. Бабата премина през редица специалисти и накрая ѝ дадоха направление към окръжната болница, към онкологията. Там лекарите произнесоха ужасяващата диагноза — злокачествен мозъчен тумор, неоперабилен. При това положение, предложената хоспитализация и химиотерапията тя категорично отказа.
— Ще поживея месец-два повече или по-малко — няма значение. Краят ще е същият. А лечението само ще ме довърши по-бързо.
Тогава Ивана си даде дума, че ще учи медицина, за да се научи да лекува хора като баба си и да ги спасява от подобна участ.
Но не успя — баба ѝ почина два месеца по-късно, точно преди кандидатстудентските изпити.
В този труден момент подкрепа ѝ подаде класната ѝ по литература — Елена Христова. След погребението момичето се настани при нея, тъй като не можеше да понесе мисълта да се върне в апартамента, където всичко ѝ напомняше за баба ѝ.
— Не се предавай, дете. Ще положиш изпитите, ще влезеш в университета, ще помагаш на хората. И баба ти ще се радва за теб отгоре.
Ивана завърши с отличие и златен медал. Елена Христова успя да убеди директора да напише препоръка, в която изтъкна, че Ивана е сираче — това ѝ даде допълнителен шанс при кандидатстването. Освен това ѝ зае пари за началото.
— Безкрайно ви благодаря. Ще се изуча и непременно ще се върна, — обеща Ивана.
— Не се заричай. Може би ще срещнеш любовта, ще създадеш семейство. Пази се. — Елена Христова я прегърна топло. — Желая ти късмет. И помни — винаги можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда.
След зимната сесия, която изкара с най-високи оценки, Ивана се прибра — или по-точно, посети стария апартамент, където беше живяла с баба си, но отново пренощува при Елена Христова. Учителката ѝ се зарадва искрено.
На тръгване отново ѝ подаде пари.
— Ох, не е редно, — засрами се Ивана. — Вече работя на половин щат.
— И колко получаваш като санитарка? А на младо момиче му трябват дрехи, обувки. Виждам, че се лишаваш дори от храна. Много си отслабнала. Вземи ги, не спори. Купи си нещичко за себе си.
Ивана осъзнаваше, че се облича твърде скромно в сравнение с другите студентки, които винаги изглеждаха подготвени за фотосесия. Те често я гледаха отвисоко. Но в ученето ѝ вървеше блестящо — преподавателите ѝ се възхищаваха, понякога ѝ пишеха оценки без изпит. Това, разбира се, будеше завист и напрежение сред състудентите ѝ.
