Скоро Елица се върна във всекидневната, носейки плик. Седна спокойно и го постави пред себе си на масата.
— Мария Георгиева, омръзна ми да слушам как повтаряте, че съм ви длъжница. Ето — двеста хиляди лева. Същата сума, на която оценихме колата, когато я продадохме преди три години.
Свекърва ѝ остана като вкаменена, вперила поглед в банкнотите.
— Какво… какво е това?
— Това е вашата „справедливост“. От този момент нататък няма да има за какво да ме упреквате.
Мария Георгиева колебливо протегна ръка към плика, но се спря в последния момент. Елица отново се изправи, отиде до другата стая и се върна с още един плик — този път значително по-дебел. Разтвори го и изсипа съдържанието му върху масата — купчина банкноти.
— Тук има още триста хиляди. За ремонта в апартамента. Онзи, за който никога не забравяте да споменете. Искате дял? Ето ви го.
В стаята се възцари неловко мълчание. Никой от присъстващите не посмя да каже и дума. Елица се приближи до свекърва си, взе парите и ги постави в ръцете ѝ.
— Вземете ги. Това е вашата част. Отсега нататък не искам да чувам никакви обвинения.
