„И ние с мъжа ми имаме дъщери…“ — в очите ѝ проблесна сянка на тъга, но тя бързо си върна усмивката, сякаш бе решила да прогони меланхолията със силата на волята си. — „Казвам се Галина Степановна, приятно ми е да се запознаем, Маринка.“
„Винаги имам късмет с добри хора около мен.
Моят Николай Василиевич винаги спи по време на пътуване с влак — лесно му става лошо.
А аз обичам да си говоря със спътниците.
Все пак, колкото хора, толкова и съдби.
Между другото, писателка съм.“ — „Пиша разкази за живота, защото той постоянно изненадва!“ — „Наистина е непредсказуем, без съмнение!“ — съгласи се Марина, докато посягаше към вкусния сандвич, който ѝ подаде Галина, и ѝ се усмихна благодарно.
