Мария внимателно затвори капака на куфара, хвърляйки последен поглед към подбраните вещи.
— Ще ме няма само няколко дни, — каза тя с тих глас, обръщайки се към Наталия, която седеше на ръба на дивана и нервно въртеше ключодържателя в ръцете си.
— Знам, — отвърна Наталия и се опита да се усмихне, но усмивката ѝ излезе напрегната. — Просто… свикнах да сме заедно всеки ден. Странно ми е, че ще те няма.
Мария се приближи и седна до нея, хванала ръката ѝ.
— Ще се върна, нали знаеш. Само трябва да уредя някои неща в Плевен. Алексей каза, че ще ми помогне с документите.
Наталия кимна бавно, без да откъсва очи от сребърния медальон върху ключодържателя.
— А Галина Ивановна знае ли, че заминаваш?
— Казах ѝ още вчера. Не беше очарована, но не възрази. Подозира, че отивам заради Алексей, но не попита директно.
— Може би е по-добре така. По-малко въпроси.
— Точно това си мислех. — Мария се усмихна бегло и се изправи. — Ще ми помогнеш ли с куфара?
— Разбира се.
Двете излязоха пред входа, където вече ги чакаше таксито. Шофьорът, възрастен мъж с побеляла коса, отвори багажника, без да каже дума. Наталия вдигна куфара и го постави вътре, след което се обърна към Мария и я прегърна силно.
— Пиши ми, щом пристигнеш.
— Обещавам.
Мария се качи в колата, прозорецът се спусна, и тя махна с ръка, докато колата потегляше по прашния път към автогарата.
*
Пътуването до Плевен мина бързо. Мария седеше до прозореца и наблюдаваше как пейзажът се сменя – хълмове, ниви, селца и старите жп прелези, които още пазеха спомена за други времена. Пристигна в града по обяд. Алексей я чакаше пред „Кафе Балкан“, облечен в светлосиня риза и тъмни дънки.
— Радвам се, че дойде, — каза той, след като я прегърна.
— Аз също. Всичко наред ли е?
— Да, нотариусът ни чака в пет. До тогава имаме време. Искаш ли кафе?
Мария кимна и двамата влязоха в заведението. Вътре беше прохладно, музиката звучеше приглушено, а въздухът миришеше на прясно изпечено кафе и канела. Седнаха до прозореца и поръчаха две еспресо.
— Документите са готови, — каза Алексей, прелиствайки папката, която извади от чантата си. — Трябва само да подпишеш. След това ще можем да подадем заявлението.
— Не мога да повярвам, че всичко това най-накрая се случва, — прошепна Мария, взирайки се в чашата си.
— Вярвай. Направихме каквото беше нужно.
Говореха още известно време, обсъждаха подробности, разпределяха задачи. Когато времето за срещата наближи, тръгнаха пеша към офиса на нотариуса, който се намираше на тиха уличка недалеч от централния площад.
*
След подписването Мария почувства облекчение, сякаш бе свалила товар от раменете си. Излязоха навън, слънцето вече клонеше към хоризонта, хвърляйки златисти отблясъци върху фасадите.
— Ще се върнеш ли довечера в Кнежа? — попита Алексей.
— Да. Наталия ме чака.
— Разбирам. Но когато решиш, че си готова да останеш, знаеш къде да ме намериш.
Мария го погледна, очите ѝ бяха спокойни.
— Ще помисля. Наистина.
— Добре. И благодаря, че ми се довери.
— Аз ти благодаря.
Разделиха се на автобусната спирка. Пътуването обратно мина в мълчание. Мария държеше чантата си в скута и гледаше през прозореца как се смрачава над полето. Умората се стелеше по тялото ѝ, но мислите ѝ бяха подредени, ясни, сякаш нещо най-сетне бе намерило мястото си.
Когато стигна до дома, Наталия отвори вратата, още преди Мария да почука.
— Върна се!
— Да.
Прегърнаха се дълго, без думи. Вечерта премина спокойно — с чай, тиха музика и усещане за близост, която не се нуждае от обяснения.
Нощта в Кнежа беше тиха, а в съня си Мария за пръв път от много време се почувства сигурна.
