Никой не изпитваше радост от тази неочаквана среща.

Оксана сипа суп на мъжа си, който току-що се беше прибрал от работа, и седна до него. Изчака го малко да се засити, за да започне „по-добре да мисли“, и започна сериозен, отдавна назрял разговор:

— Роман, трябва да направим нещо с майка ти. Вече е краят на септември, а тя няма да издържи зимата сама там в селото. Няма дърва, как ще отоплява тази огромна къща? А тя вече е на седемдесет и пет години.

— И какво предлагаш?

— Рома, подиграваш ли се с мен? Още от миналата година ти повтарям: трябва да я настаним в частен дом за възрастни. Там е четиридесет хиляди на месец. Пенсията ѝ е двадесет, а тя ще прехвърли къщата на твое име. Тази къща струва не по-малко от три милиона. А колко ѝ остава да живее? Година-две.

— Е, добре, и нека си живее засега — махна с ръка съпругът. — Аз така или иначе съм наследникът. Сестра ми все пак почина.

— А синът ѝ Егор? Ако се върне?

— Оксана, от къде да се върне? От затвора? С неговия характер, той никога няма да излезе оттам. А ако излезе, за месец ще се върне обратно.

— Рома, искаш ли майка ти да измръзне тази зима? — жена му продължаваше да настоява. — Кога последно беше при нея?

— Пролетта, когато садихме картофите.

— Ето, виждаш ли? Може би вече е починала, а ти дори не знаеш.

— Пролетта изглеждаше в добро здраве — сви рамене Роман. — Пък и съседите щяха да се обадят, ако беше станало нещо.

— Утре всички заедно с момчетата ще отидем до нея. Ще извадим картофите и ще поговорим за дома за възрастни. Имам цветна брошура за този дом. Ще я покажем на майка ти, нека види колко щастливи са хората там. Уреди да прехвърли къщата на теб.

— Да, време е да извадим картофите.

— Какви картофи? — възмути се съпругата. — Ще поговориш ли за къщата?— Е, ще поговоря.

— Рома, можеше да си купиш и нова кола. Колко още ще се влачим с твоята таратайка? Стас всеки момент ще подаде заявление в гражданското заедно с приятелката си. Пора му е вече, нали е на двайсет и четири. И Трофим е на двайсет и една.

— Добре, добре, ще поговоря — съгласи се мъжът.

— Аз ще кажа на синовете днес… Даже сега ще им звънна, за да не планират нищо за утре, а ти иди провери твоята кочина, да не спре пак по средата на пътя.

***

На следващата сутрин станаха рано. До селото на майката на Роман имаше поне трийсет километра, а към десет часа трябваше да са там, за да извадят цялата картофена реколта до вечерта. Но нищо, синовете са млади и здрави, макар че такава работа не ги вдъхновява особено. Най-важно беше спокойно да се поговори за едно друго нещо.

Пристигнаха. Влязоха в двора като истински стопани… На двора млад мъж по стари панталони и гол до кръста цепеше дърва. Като видя гостите, заби брадвата в пъна и се усмихна:

— Май сте ми роднини?

— Егор — озадачено го погледна вуйчо му. — Ти какво правиш тук?

— Върнах се. Живея при баба вече три месеца.

— А защо не ни каза?

— Как да ви кажа, вуйчо Рома? В нашия апартамент с майка ми живеят чужди хора, а телефонните ви номера нямам. Чаках да дойдете при баба. Чак след три месеца ви дочаках.

— Е, здравей, племеннико!

— Здравей, вуйчо! — кимна с глава. — Здравей, лельо Оксана!

После протегна ръка към братовчедите си:​— Как пораснахте! Станахте по-високи от мен.​

​Макар всички да се поздравиха с принудени усмивки на лицата, никой не почувства радост от тази неочаквана среща.​​

​​— О, имаме гости! – излезе домакинята от къщата.​

​— Здравей, мамо! – на лицето на Роман проблясна радостна усмивка, но тя бързо угасна, завладяна от съвсем мрачни мисли.​

​— Здравейте, бабо Зина! – радостно я приближиха порасналите внуци.​

​— Здравей, мамо! – процеди през стиснати зъби снахата и студено я прегърна. – Дойдохме да вадим картофи.​

​— А Егор вече всичко извади и ги сложи в мазето — отвърна тя, суетейки се наоколо. – Влизайте, влизайте! Ще пийнете чай след пътя. А после ще ви сготвя вкусен обяд.​​

​​***​

​На масата първи не издържа Роман:​

​— Е, какво, племеннико, разказвай, как си? Какви са ти плановете за бъдещето?​

​— Върнах се преди три месеца, — започна той, мрачно гледайки през прозореца. – Знаех вече, че майка е починала. В апартамента живеят чужди хора. Защо? Чичо, можеш ли да ми го обясниш?​​

​​— А ти знаеш ли, че майка ти напоследък не ставаше от леглото? – намеси се лелята. – Аз се грижих за нея до самата ѝ смърт. Затова тя ни прехвърли апартамента.​

​— До самата ѝ смърт, казваш, се грижеше за нея, лельо Оксана? А почина мама, месец след като ви е подписала апартамента.​

​— На какво намекваш? – избухна лелята.​

​— На нищо не намеквам. Знам, че тя много пиеше и такъв край бе напълно очакван, — Егор горчиво се усмихна. – Даже ви благодаря, че не сте я изоставили, и не ви държа зло.​— Добре е, че не таиш зло — удовлетворено поклати глава чичото.

— Е, прекрасно е, че всички спорни въпроси се разрешиха толкова бързо — включи се в разговора бабата. — Егор ще живее при мен. Момчето е добро, работливо. Започна работа при нас във фермата. И ще ме гледа, като стара жена.

Оксана се намръщи, очевидно този развой на събитията не ѝ хареса, но за момента не можа да възрази. Просто нищо умно не ѝ дойде на ум.

— Добре, — Егор стана от масата, — ще отида да нацепя останалите дърва.

— Стас, Трофим, — започна да командва бабата. — Облечете старата дреха, там в навеса виси, и пренесете всички дърва в навеса. Рома, Оксана, там „антоновката“ е пълна с ябълки, време е да ги берете. Вземете колкото искате за вас, останалите спуснете в мазето, но да са здрави. Роман, забравих да кажа на момчетата да стоплят банята. Кажи им и ги нагледай!

***

Ябълките бяха страшно много, огромни жълто-зелени плодове висяха по няколко на всяко клонче. Но Оксана ги береше механично, хич не ѝ беше до ябълките. Не издържа и попита мъжа си:

— И сега какво ще правим?

— Какво имаш предвид?

— Рома, преструваш ли се? Ясно е, че майка ти няма намерение да ходи в старчески дом.

— Е, сега какво, насила ли да я караме натам? – усмихна се той с някаква виновна усмивка.

— Тя нито възнамерява да умира, нито пък изглежда болна. И тоя Егор сега е тук. Трябва да направим нещо!

— Оксана, хайде сега, какво мислиш да правиш? Може би ще живее до сто години, ти през цялото това време ли ще се ядосваш?

***

До вечерта се справиха с дървата, ябълките и дори успяха да се изкъпят в банята. Егор веднага изчезна някъде, но скоро се върна с младо момиче и обяви високо, така че всички да чуят:— Запознайте се! Това е моята годеница Наташа!

Тя леко се поклони. Егор я представи на своите роднини и те си тръгнаха.

— Мамо, — веднага попита Роман, — моят племенник ли ще се жени?

— Да. Наташа е добро момиче, работлива е.

— А къде смятат да живеят? – веднага зададе въпроса Оксана, който силно я интересуваше.

— Тук ще живеят. Мишо мой, — Зинаида се обърна към иконата, — Бог да го прости, когато строеше тази къща, каза, че това ще бъде нашият родов дом, и тук ще живеят нашите наследници. Затова Егор със семейството си ще останат да живеят тук.

— А ние? – неволно се изплъзна от устата на Оксана.

— Ние ви помогнахме да си купите тристайно жилище, а апартамента на девера ти също ти го взе. Мисля, че се уредихте добре.

***

След месец в дома на баба Зинаида се отпразнува сватбата на Егор и Наташа. Всички бяха радостни и весели. Е, или почти всички!

Дереккөз