Андрей застина насред движението, все още държейки чашата недопита.
— Работа? — повтори с недоумение. — Но мислех, че…
— Че просто ще ти подам пари ей така? — срещнах погледа му. — Няма да ти е от полза. Нужно е сам да се изправиш. Да докажеш на себе си, че си способен. Да започнеш отначало.
Той остави чашата на масата и каза бавно, сякаш премисляйки всяка дума:
— Никога не съм се занимавал с работа в магазин. С продажби.
— И аз не бях, — свих рамене. — До един момент.
Погледите ни се срещнаха над масата. Той — объркан, разочарован, сякаш надеждите му за лесен изход се бяха изпарили. Аз — спокойна и сигурна в пътя, който бях избрала.
— Мисля, че ще тръгвам, — каза той и се изправи. — Благодаря за кафето… но това не е за мен.
— Добре, — кимнах леко. — Но ако промениш решението си — вратата остава отворена.
След като вратата се затвори след него, се приближих до прозореца.
Слънчевата светлина заливаше улиците на Пловдив. Хората се движеха забързано, вглъбени в своите задачи. А аз се улових, че разсъждавам колко неочаквани обрати предлага животът.
Понякога ни изхвърля на брега — изтощени, мокри, отчаяни. А точно там, където най-малко очакваме, ни очакват съкровища, за които дори не сме мечтали.
Андрей не се появи отново. Нито на следващия ден, нито след това.
И в това имаше известно успокоение. Това означаваше, че съм затворила тази глава от своята история. Оставих зад гърба си човек, който не вярваше в мен. Който бе убеден, че без него съм изгубена.
Но грешеше.
