След още две години се преместих в по-просторно помещение и наех първия си служител. Само дванайсет месеца по-късно отворих втори обект — този път в търговски център, разположен в жилищен квартал.
На тридесет и осмия си рожден ден подписах договор за наем на ново място — този път в самото сърце на Пловдив.
Третият ми магазин — широк, светъл, с обособена работилница — вече бе факт.
Вечерта отбелязах повода в уютен ресторант, заобиколена от приятели и колеги.
— За теб, — вдигна чаша Галина. — За това, че ни показа — всичко е възможно, стига да го пожелаеш наистина.
И точно тогава го забелязах. Андрей стоеше на прага, леко притеснен, премествайки се от единия крак на другия. Изглеждаше по-уморен, с по-дълбоки сенки под очите, но облеклото му както винаги беше изискано.
— Ще изляза за минутка, — прошепнах на приятелката си и се отправих към входа.
— Здравей, — каза Андрей с неуверена усмивка. — Прекрасно изглеждаш.
— Благодаря, — отвърнах, като скръстих ръце пред себе си. — Какво те води насам?
— Просто исках да ти честитя рождения ден. И успехите ти. Четох за теб в една статия онлайн. Наистина впечатляващо.
Не отговорих веднага — само го погледнах втренчено. Костюмът му беше леко отпуснат, лицето му говореше за недоспиване и напрежение.
— Сама ли си в момента? — попита той, преминавайки към същественото.
— Това има ли значение?
— За мен — да, — направи крачка напред. — Марина, сгреших. И то сериозно. Разведох се със Светлана. Тя… си тръгна с почти всичко.
В мен се надигна вълна от горчиво задоволство.
— Съжалявам да го чуя, — казах сухо, без капка съжаление в гласа.
— Просто си помислих… дали не можем да опитаме отново? — гласът му леко потрепери. — Мар, направих ужасна грешка. Не оценявах какво имам до себе си. Но сега… виждам коя си всъщност.
Преди три години думите му щяха да ме разтърсят. Днес — не.
— А знаеш ли какво виждам аз? — попитах спокойно. — Човек, който се появява само когато всичко му се е сринало. И е убеден, че съм го чакала.
— Не е така, Марин… — поклати глава. — Едва сега осъзнах колко си силна.
— Винаги съм била, — прекъснах го. — Просто никой от нас не го осъзнаваше тогава.
Настъпи кратко мълчание, след което добавих:
— А сега ме извини — имам гости, които ме чакат.
— Моля те, Мар… — гласът му звучеше отчаяно, — наистина имам нужда от помощ. Напълно съм съсипан. Но ще се реванширам, обещавам.
Спрях се. В този миг имах избор — можех да го унижа, да го отпратя или просто да си тръгна. Но реших друго.
— Офисът ми е в Стара Загора, — казах и го погледнах право в очите. — Ела утре в единайсет часа.
На следващия ден Андрей седеше в просторния ми, светъл кабинет, нервно въртейки чашата с кафе между пръстите си.
— Мога да ти предложа работа, — подхванах, докато преглеждах няколко документа. — Търсим мениджър за новия магазин. Работно време от десет до седем, фиксирана начална заплата — четиридесет хиляди лева.
