Това беше като спасително въже, за което се вкопчих с всичка сила.
Малкото магазинче на Галина, сгушено в търговския център в покрайнините на Пловдив, се превърна в моя сигурна опора. Сутрин стоях зад щанда, а вечер се отдавах на създаването на бижута. За моя изненада, започнаха да се продават.
— Е как иначе! — усмихваше се Галина, доволна от успеха. — Тези обици с яспис се разграбиха още първия ден. Направи още такива!
И аз не спирах. Припомнях си забравени умения, попивах нови. Гледах видеа с уроци, пробвах различни материали, изпробвах идеи.
След три месеца вече имах достатъчно средства, за да наема стая в комунален апартамент, недалеч от магазина.
Преди да минат още два месеца, започнаха да идват постоянни клиенти — не за прежда или мъниста, а специално за „творенията на Марина“.
— Време е да стартираш свой бизнес, — подхвърли веднъж Галина. — Имаш златни ръце.
— Хайде сега, — махнах с недоверие. — За това трябват инвестиции, опит…
— А ти мислиш ли, че аз започнах с опит? — засмя се тя. — След развода търках подове. После се престраших. Беше ме страх? Естествено! Но си казах: или сега, или никога.
Думите ѝ не ми даваха мира. След седмица вече бях подала документите за регистрация като едноличен търговец.
Първото ми магазинче беше миниатюрно — само шест квадратни метра, пак в същия търговски център, където работеше Галина.
Но то беше изцяло МОЕ. Кръстих го просто — „Марина“.
Освен бижута, започнах да работя и с кожа. Моите портмонета, колани и чанти се радваха на същия интерес, както и обиците и гривните. Репутацията ми растеше. Клиенти идваха по препоръка или ме намираха чрез инстаграм, който започнах по съвет на Галина.
