— Още дълго ли смяташ да хлипаш? — Андрей затвори внимателно луксозния куфар и ме изгледа с хладно презрение. Стоях на ръба на леглото и се стараех да задържа сълзите. Не и пред него. Само не пред него.
— Марина, стига, — въздъхна той раздразнено и вдигна рамене, — държиш се като тийнейджърка. Никой не е умрял. Просто не ни потръгна. Не се получи… След пет години брак.
Отиваше си при млада колежка, а за мен оставаха само временен апартамент под наем, петгодишна пауза в професионалния ми път и усещането, че вече не струвам нищо.
— Платил съм наема до края на месеца, — изведнъж прие делови тон. — После решавай какво ще правиш.
— И какво, според теб, да направя? — срещнах погледа му.
Той се намръщи презрително:
— Върни се при майка си в Чепеларе. Къде другаде? Или си въобразяваш, че някой ще наеме домакиня на тридесет и пет с петгодишна дупка в трудовия стаж? В Пловдив? Сериозно ли, Марина?
Мълчах. Какво можех да възразя? Имаше логика в думите му. Жалко, че беше така.
— Или знаеш ли какво, — оживи се той, — звънни на Оля, нали сте били близки в университета. Работи в някаква HR агенция. Може да ти уреди нещо — например като чистачка.
Тази вечер Андрей си тръгна. Остави ключовете, каза, че ще мине по-късно за вещите си, и изчезна. Седях поне още час, вцепенена, без да движа и мускул, с една единствена мисъл в главата: а сега какво?
— Търсим човек с опит в търговията, — младата жена в строг костюм прелистваше автобиографията ми с израз на безразличие. — Имате петгодишна пауза. С какво се занимавахте през този период?
— Бях домакиня, — изрекох едва доловимо.
— Ясно, — каза сухо и остави листа настрани. — Ще се чуем.
Разбира се, никой не се обади. Нито след първото интервю, нито след десетото. Месецът наближаваше към края си, спестяванията се топяха, а с тях и всяка капка надежда.
— Марина, защо изглеждаш толкова потисната? — Галина, съседката ми, ме спря пред входа. — Всичко наред ли е?
Не съм сигурна защо избухнах в плач точно там, на пейката. Може би защото вече нямах сили да се преструвам. Галина мълчаливо изслуша историята ми, поклащайки глава от време на време.
— Имаш образование, говориш английски, а се разпадаш заради някакъв нещастник, — каза тя, когато се успокоих. — Знаеш ли какво? Ела у нас.
В дома ѝ се носеше аромат на канела и ванилия. Сложи чай да се запари и извади домашни бисквити.
— Кажи сега, освен да се разреваваш, умееш ли нещо? — попита с лукав блясък в очите. — Шиеш ли, готвиш, плетеш?
Замислих се. Преди брака се занимавах с ръчна изработка на бижута. Работех с мъниста, използвах естествени камъни, правех колиета, обици. Дори имах няколко поръчки. Но после Андрей го нарече „детски глупости“ и „безполезно хоби“, и малко по малко го зарязах.
— Преди време правех бижута…
— Бижута? — очите на Галина светнаха. — Покажи, моля те!
Вкъщи изрових стара кутия, скрита в най-дълбокия ъгъл на гардероба. Беше пълна с мъниста, обеци, гривни — всичко онова, което някога ми носеше удоволствие.
— Уау! — възкликна Галина, въртейки обеци от яспис в ръка. — Знаеш ли, имам магазинче за хоби-материали, сигурно не си знаела. Можем да пробваме да изложим твоите неща там. А и ми трябва помощник. Работното време е гъвкаво, заплатата — скромна, но за начало…
