— А ти защо си толкова рано днес? — попита Алла, като събличаше кожуха си. — Мислех, че ще си при майка цял ден, да изваждаш картофи от ямата.
— Да, ходих още от сутринта, преди обяд приключих, — мърмореше Сергей, без да откъсва поглед от телевизора. — Донесох една торба картофи, сложих я в килера. Днес беше много студено, измръзнаха ми всички пръсти, докато бърках в тази яма.
Алла влезе в кухнята, постави букета в мивката, за да налее вода в вазата, после погледна в килера.
Наистина, до стената стоеше притисната торба с картофи.
Тя се върна в дневната и седна до Сергей на дивана, облечен в кафяв велур, който бяха купили преди три години на изплащане.
Мъжът седеше облегнат назад и въртеше дистанционното в ръката си.
— Всичко наред ли е с теб? Може би искаш да ми разкажеш нещо? Виждам, че днес си някак различен.,Мъжът рязко обърна глава към нея и тя видя в очите му нещо, приличащо на страх, бързо сменен от раздразнение.
— Ами според теб какво не трябва да е наред? — изръмжа той, повишавайки гласа си. — При мен всичко е наред, просто съм уморен от работа, толкова е. По-добре се заеми с нещо, иди в кухнята да си затоплиш супата, гладен съм.
В гласа му звучеше умишлена грубост, която Алла почти не бе чувала досега.
Обикновено Сергей беше спокоен и уравновесен човек, рядко повишаваше тон и никога не беше груб без причина.
Алла безмълвно стана от дивана и отиде в кухнята. Извади от хладилника тенджера с борш и я сложи на котлона, запали газта.
Докато супата бавно се затопляше, тя започна да почиства и нарязва картофите, които Сергей беше донесъл от майка си. Клубените бяха големи, жълтеникави, с тънка кора.
Отличен сорт, който Тамара Ивановна отглеждаше на своите шест сотки вече много години поред. Работата я успокояваше, помагаше ѝ да се откъсне от тревожните мисли, но те все пак се връщаха.
На следващия ден предстоеше юбилеят на свекървата и трябваше да завърши подготовката. Алла извади от хладилника краката и джолана за студена месена заливка, които бяха варили цялата нощ, отдели месото и го разпредели по чиниите.
На котлона тихо къкреше супата в тенджерата, навън падаше ситен сняг, осветен от жълтата светлина на уличната лампа във двора.
Обикновено такива зимни вечери носеха на Алла спокойствие и умиротворение, но днес тревогата не я напускаше.
Изведнъж тя чу мелодията на телефона на мъжа си.
— Ало, — чу приглушения му глас. — Не викай!
Алла изгаси газта под тенджерата и излезе от кухнята. Сергей вече си обличаше зимното яке и обувките.
— Къде тръгваш по това време? — попита тя, стоейки на прага с дървена лъжица в ръка. — Вече е девет часа.
— Трябва да свърша някакви работи, — отговори накратко той. — Скоро ще се върна, нямам време.
