Вече в поликлиниката Таня се погледна в огледалото и се ужасИ.

Тя вървеше към спирката, леко поклащайки се от болка, без да вижда нищо пред себе си. В главата ѝ звучеше само една мисъл: само да издържа, само да стигна, само да свърши всичко това по-бързо! Таня се чувстваше замаяна, на косъм от повръщане, с непоносима болка в главата, сякаш хиляди чукчета блъскаха нещастната жена по слепоочията, челото и тила. Мисълта, че трябваше да извика такси, премина за миг през главата ѝ, но веднага се загуби някъде между болката и останалите ѝ сили.

Щом хвърли бегъл поглед на часовника си, Таня се увери, че ще хване автобуса, и забави крачка. Какъв е смисълът да се бърза, когато има достатъчно време в запас?

Пренебрегвайки всички приличия, жената се отпусна на пейката на спирката и уморено облегна глава на металната стена. Затваряйки очи, за да намали гаденето, Таня отброяваше секундите, докато чакаше обществения транспорт. Погълната от своето занимание, тя не забеляза веднага, че този до болка познат глас се обръща именно към нея.

– Е-хее, кого виждам! Лично Таня! А защо така шарена, Танюшка? Сякаш е делничен ден, а ти си като за в ковчега! Какво, празниците не са ти простили, а, мамче? Пиенето до добро не води, Танечка! Женският алкохолизъм не се лекува, да не говорим какво бедствие е за семейството една пиеща майка.

Бившият съпруг, само това ѝ липсваше за пълно щастие!

Таня едва го погледна с крайчеца на окото и отново затвори очи.

– Единичката изоставаш, Танюха! А се правеше на толкова порядъчна! Че ти не пиеш, даже не понасяш алкохол, и така нататък. А сега тайничко си пийваш, а, Танюха? Ха-ха-ха!

Бившият я гледаше така, сякаш пред него не стоеше жена, а отвратително насекомо, противно до степен, че дори не ти се иска да го погледнеш.

Хората на спирката вече хвърляха странни погледи към тази необичайна двойка. Как иначе? Мъжът изглеждаше прилично, макар и леко поизносен, докато жената наистина бе в неприятно състояние. Дрехите ѝ бяха чисти и подредени, но самата жена бе напълно занемарена – подпухнала, сякаш дни наред се бе отдавала на злоупотреби.Потъмнял, безсмисленен поглед, подпухнали очи, подуто лице и устни в корички, немити коси, събрани в нелепа и негрижовна опашка, ръцете ѝ треперят, а тя самата е бледа като смъртта, сякаш всеки момент ще рухне.

– Защо мълчиш, Таню? Дори не разговаряш с мен! Хайде, не се притеснявай, всички сме хора, на всеки се случва. Как е дъщеря ти? Получи ли издръжката? Ще намина довечера, ще донеса малко пари, да ѝ купиш каквото трябва.

Таня въздъхна с облекчение, когато автобусът най-накрая пристигна. Олюлявайки се, тя едва успя да се изкачи в транспортното средство и да седне на свободна седалка. А оставаше съвсем малко, за да сложи край на мъките си.

Зъбът, да го вземат дяволите. Защо винаги така се случва – да болят в най-неподходящия момент?

Но защо неподходящ момент? Първият сигнал се появи отдавна, когато този зъб започна да наболява, да реагира остро на студено и горещо.

Таня се намръщваше, потушаваше болката с хапчета и се запътваше към работа. Не бе в положение да си позволи отсъствия. Парите ѝ бяха повече от нужни.

Оттам нататък – още по-зле. Зъбът започна да боли все по-силно, Таня пиеше хапчетата все по-често. Болката сякаш утихваше за малко, но после се връщаше с двойна сила, сякаш ѝ отмъщаваше: „На ти, глупава жено, получи това, което заслужаваш.“

След това зъбът временно се успокои, спря да ѝ отмъщава за бездействието ѝ и Таня окончателно се отпусна – за нейна зла беда. Предателят в устата ѝ се разбунтува толкова силно, че Таня реши да вземе талон за лекар, за най-близкото налично време. Не че нямаше намерение да отиде на преглед, но по класически филмов сценарий точно в деня на приема зъбът утихна, успокои се и се направи, че просто не съществува. Таня дори се изненада, не повярва първоначално на усещанията си и дори го докосна с език, за да провери дали въобще е там.

Зъбът си беше на мястото, чувстваше се отлично, не болеше, не даваше никакви признаци на живот. Таня просто вдигна рамене – „Е, няма проблем, щом не те боли, слава Богу.“ Естествено, на лекар не отиде. Цяла седмица Таня живя спокойно, без обичайната болка, на която вече бе свикнала, пиеше си горещо-горчивото кафе и ледената вода. Зъбът мълчеше, сякаш всичко му харесва.

Но точно когато жената се успокои напълно, зъбът внезапно напомни за себе си с ясното послание: „Тук съм, тук съм! Жив съм и много зле, нуждая се от твоето внимание и грижа. Лекувай ме, Таня.“ Таня би го излекувала с удоволствие, но уикендът беше точно пред прага – петък вечер.Жената в приемната зала изгледа Таня недружелюбно, изкриви лицето си и язвително отбеляза, че ето странно, тези зъболекарски неща. Щом лекарите се прибират по домовете си, така изведнъж се появявате със своите зъби. Защо не дойде през деня, когато приемаха?

Таня през стиснати устни измърмори, че през деня не я болеше, но сега я боли толкова, че не може да издържи. Помогнете ми, спасете ме, не мога да издържа до понеделник.

Повиканият зъболекар също не беше особено любезен. След като се разрови в устата на Таня, обяви, че нищо страшно няма, да си ходи вкъщи и да дойде в понеделник, тогава ще мислят какво да правят. Без рентген не може да каже нищо и нищо няма да предприеме. Ако боли — да вземе хапче, не е малко дете, знае какви средства има срещу болката.

Таня плахо предложи да извадят зъба, за да приключат с това. Не би се разстроила твърде много, ако даде един зъб на зъбната фея. В края на краищата не е последен, има още доста в устата, дори и мъдреците са си на мястото.

Лекарят не отговори на предложението на Таня, само отбеляза, че всички така говорят, докато са млади, а после се оплакват, когато след първия зъб и другите напускат мястото си. Върви вкъщи, до понеделник.

Злонамереният зъб бързо показа кой е шефът. Таня едва успяваше да пие хапчета едно след друго, но това не помогна особено. До сутринта в събота жената осъзна, че не е била права, и започна да умолява зъба си: „Миличък, добричък, беличък зъбчо! Прости ми, грешната, че се отнесох така безотговорно към теб! Няма повече да правя така, честно— наистина!“

Зъбът за кратко утихваше, сякаш играеше някаква странна игра с Таня, а след това й причиняваше такава болка, че тя се катереше по стените, отново пиеше хапчета, плачеше и водеше напълно безсмислен диалог със злия зъб.

Към вечерта в събота зъбът отново се скри и направи вид, че го няма. Щастлива, Таня се отпусна, възгордя се и повярва в дарбата си да преговаря. Ето как ловко е успяла да се договори с капризния си зъб! Жената дори се опита да прочете приказка на дъщеря си, а после малко поговори с майка си. Заспала като бебе, напълно изтощена.

Но зъбът решил, че е време да приключи с временния мир, и отново започнал атака. На Таня й се струвало, че всичко от преди е било нищо и едва сега е усетила цялото коварство на зъба си. Такава дива болка не била изпитвала нито преди, нито след това, дори раждането със всички болки и притеснения й се сторило като приказка. Освен хапчетата Таня си припомнила и народни средства. С какво ли не изплаквала зъба си! Сода, сол, водороден прекис. Намерила в шкафа си топче прополис, захапала го, може пък да помогне? Опитала с чесън, налагала солено сланче, ватка със спирт, дъбова кора варила и пак изплаквала. Всичко било безполезно. Греховната мисъл да изпие сто, а още по-добре двеста грама се прокраднала в ума й, но веднага я отхвърлила. Това със сигурност нямало да помогне, само ще навреди.

В понеделник сутринта Таня едва мислела. Изглеждало й, че я боли не само зъбът, а цялото й тяло. Краката не я слушали, а дъщеричката й гледала състрадателно, опитвайки се да бъде тиха и сама се приготвила за детската градина.Възпитателката остана със зяпнала уста от изумление: „Какво става с вас, Татяна Санна? Честно казано, изглеждате много зле…“

Таня едва промълви, че я боли зъбът, няма сили, и с несигурни крака се запъти към спирката. По пътя се обади на шефката си и съобщи, че отива в поликлиниката.

А след това – неочаквана и нежелана среща с бившия ѝ съпруг. Осъдителният и презрителен му поглед, а накрая и заплахите: „Това няма да остане така, да знаеш.“

Вече в поликлиниката Таня погледна в огледалото… и се ужаси. Всъщност, наистина приличаше на алкохоличка, която е пила безспирно няколко дни.

Намръщеният доктор, не онзи от петък вечер, я погледна сякаш е луда. „Жена, вие в ума си ли сте? Как можахте да търпите толкова дълго? Защо не дойдохте при нас, и през уикенда сме на смяна, щяхте да дойдете!“

Таня му разказа, че е ходила в петък, но са я върнали и казали да се върне чак в понеделник. Обясни, че някак е издържала през почивните дни.

На рентгена Таня едва стоеше на краката си. А когато се върна при доктора, силите напълно я напуснаха – припадна на входа на кабинета.

Когато дойде на себе си, разбра, че зъбът не е виновен съвсем сам, проблемът бил значително по-сериозен. Лечението на зъба не бе достатъчно – трябваше да постъпи в болница, и то не в обикновено отделение, а в челюстно-лицева хирургия. Таня объркано каза, че ще отиде на следващия ден с нощния автобус, но докторът я прекъсна. „Какъв автобус? Сега, веднага, с линейка! Рисковано е да пътувате сами.“

Когато Таня се обади на бившия си съпруг с молба да вземе дъщеря им от детската градина, той първоначално започна да се заяжда: „Какво, мъчиш се с махмурлук и не можеш да се погрижиш за детето?“ Таня затвори телефона и се разплака. Какво да прави? Как да постъпи? Родителите ѝ живееха на около сто километра от града – не толкова далеч, но и не близо. А и те бяха млади, все още работеха – как да натоварва и тях?

След пет минути бившият ѝ се обади отново и се извини: „Какво стана, Танька? Ще я взема, ако трябва! Защо плачеш? И, извинявай за сутринта… Ама, честно, изглеждаш ужасно – вероятно хубаво сте си поседели с приятелките през уикенда?“Бившият се обади след около пет минути, извини се и попита: „Какво е станало, Танче? Ако трябва, ще дойда да те прибера. Защо плачеш? И, прости за сутринта, ама наистина изглеждаш не във форма. Сигурно с приятелките хубаво сте се забавлявали през уикенда?“

Разбира се, Татяна искаше да каже много неща на бившия си съпруг, но нямаше сили. Просто каза, че трябва да иде в болницата, без да обяснява или да изпада в подробности.

По-късно, когато след всички неприятни процедури Таня дойде на себе си, бившият ѝ мъж дойде да я посети, не сам, а с дъщеря им. Изглеждаше виновен, объркан, постоянно се извиняваше и молеше за прошка.

– Прости ми, Танче. Наистина не знаех, че те боли зъб. Помислих, че си пила нещо и ти е лошо, махмурлук. Ира ми се обади и каза, че спиш – пила си и си легнала. Вероятно съм се разсеял и не съм чул добре, когато ми каза, че си взела хапче. И затова си помислих… А ти защо мълча и се мъчеше? Не можеше ли да ми се обадиш? Щях да взема Ирина при мен, пък и теб да те закарам в болницата. Може би нямаше да се стигне дотук…

Таня мълчеше. Все още ѝ беше трудно да говори – болеше я, а и беше излишно. И двамата бяха виновни. Саша си беше измислил някакви свои версии, а тя, вместо веднага да каже, че зъбът я боли, беше замълчала и се бе обърнала настрани.

Скоро Таня се прибра вкъщи и животът продължи както преди – дом, работа, детска градина. Само че сега Таня вече не пренебрегваше сигнали от тялото си и не си правеше „игри“ със зъбите. Никакви такива игри! Защото когато тези зъби покажат характера си, винаги Таня излиза губеща. По-добре е да се лекува навреме.

Още нещо се промени у Таня – вече спря да съди хората, без да е разбрала истински каква е ситуацията. Кой знае какво се е случило с жената, която седи на спирката с угаснал поглед?

Преди Таня се мръщеше от погнуса и отвръщаше глава, мислейки си, че това е поредната пиячка. А сега, след като сама беше в подобна ситуация, ще отиде и ще попита: „Какво ви се е случило? Може ли да помогна с нещо?“

Понякога нещата не са така очевидни, както изглеждат на пръв поглед, и мъжът, лежащ на тротоара, може да не е паднал от пиянство клошар, а безпомощен човек, който се нуждае от помощ. Жената може да има нужда от подкрепа, младежът също, дори и детето. В живота се случва всякакво. Всички сме хора. Не съди, за да не бъдеш съден.

Дереккөз