Това беше спасителен пояс. Хванах се за него с цялата си сила.
Малкият магазин на Нина в търговски център на окрайнината на Москва стана моят втори дом. Сутрин стоях зад щанда, а вечер правех бижута. За мое учудване, те започнаха да се продават.
— А ти какво очакваше! — Нина доволно намръщи очи. — Твоите обеци от яспис се изчерпаха още в първия ден. Направи още такива.
Правех ги. Възстановявах старите си умения, учех нови. Гледах уроци в интернет, експериментирах с материали.
След три месеца имах достатъчно пари, за да наема стая в общо жилище близо до магазина. Още след два месеца редовните клиенти идваха не за прежда и мъниста, а за „работите на Лариса“.
— Трябва да започнеш собствен бизнес — каза ми един ден Нина. — Имаш истински талант.
— О, моля те — махнах с ръка. — За това трябват пари, опит…
— А ти мислиш, че аз започнах с опит? — подсмърчаше Нина. — След развода изобщо чистех подове. После рискнах. Страхувах ли се? О, да! Но си казах: сега или никога.
Думите ѝ не излизаха от главата ми. След седмица подадох документи за регистрация като едноличен търговец.
Първият ми магазин беше миниатюрен — само шест квадратни метра в същия търговски център, където работеше Нина. Но това беше МОЕТО пространство. Кръстих го просто — „Лариса“.
Сега не само правех бижута, но и овладях работата с кожа. Моите портмонета, колани и чанти се продаваха не по-зле от бижутата. Слава за мен започна да се разнася тихо. Някои идваха по препоръка, други ме намираха чрез Инстаграм, който създадох по съвет на Нина.
След две години се преместих в по-голямо помещение и наех помощник. Още след година открих втори магазин — вече в търговски център в жилищен квартал.
В деня, когато навърших тридесет и осем, подписах договор за наем на помещение в центъра на Москва. Третият магазин — просторен, светъл, с отделно ателие. Вечерта събрах приятели и служители в ресторант наблизо.
— За теб — вдигна тост Нина. — За това, че доказа, че всичко е възможно.,— За теб, — Нина вдигна чашата. — За това, че доказа — всичко е възможно.
И именно в този момент го видях. Иван стоеше на входа, несигурно прехождайки от единия крак на другия. Малко поостарял, с тъмни кръгове под очите, но все така поддържан и елегантен.
— Трябва да се отдалеча, — казах на приятелката си и се отправих към изхода.
— Здрасти, — Иван се опита да се усмихне. — Изглеждаш страхотно.
— Благодаря, — пресечох ръце на гърдите си. — Какво искаш?
— Аз… исках да те поздравя. За рождения ти ден. И за успеха. Видях статията за теб в мрежата. Впечатляващо.
Мълчах, разглеждайки го. Скъпият костюм му беше малко голям, сякаш беше отслабнал. В очите — умора.
— Сега сама ли си? — той премина направо към същината.
