— Изхвърли ги и край на проблема! – Говореше Костя за бившата си съпруга и собственото си дете така, сякаш бяха ненужни вещи.

— Сине, та те са ти близки хора! – Майката не можеше да повярва, че чува такива жестоки думи.

— Намерила на кого да съчувства: инвалид и безотцовщина, която нищо не разбира, — засмя се Костя.

— А ти да не би да не си ги направил такива? Може би, ако беше помогнал на Алиса, тя отдавна щеше да се възстанови? – Гласът на Ирина Петровна бе изпълнен с укор. – Прости, Костя, но сега нямам време.

Алиса чу този разговор през леко открехната врата и безмълвно заплака. Последните два дни нищо не се развиваше по план. Само вчера бе готова да зарадва Ирина Петровна с добри новини, но не успя. А сега дори не знаеше как да продължи напред.

***

— Слагай си ръката в ръкава! Какво си толкова непохватна! Дори малкия Илюшка се облича по-лесно! – Ирина Петровна се караше на Алиса, неспособна да сдържи раздразнението си.

— Опитвам се, но не става, — Алиса бе на път да се разплаче, борейки се безуспешно със сакото.

— Ръцете ти са съвсем здрави, тогава защо ги размахваш като крилете на вятърна мелница?! Вече нямам сили за теб…

Ирина Петровна се опита отново да помогне да натегне ръкава, но Алиса тромаво размаха ръка и едва не я удари по окото.

— Тюху, каква си такава… Сега ще имам синина! Обличай се сама както можеш!

— Простете, — едва прошепна Алиса.

На Алиса ѝ беше много обидно: тя не беше избирала да стане такава. Непохватна, неспособна да ходи, не винаги успяваше дори да поднесе лъжицата към устата, а да се облече сама беше непосилно. Дори тригодишният ѝ син Илюшка сам успяваше да се облича: ловко нахлузваше чорапогащника, объркваше се в дългите ръкави на блузата, но неизменно се справяше, смеейки се, докато освобождаваше ръцете си.

— Ще успея, аз съм упорита! — казваше си Алиса ден след ден, а после някак успяваше да облече панталоните, блузата и сакото.

— Ох, мъката ми… — въздишаше свекървата, оправяйки дрехите върху снаха си.

— Нищо, следващия път ще е по-добре, — шептеше Алиса, размазвайки сълзите по лицето си.

На нея, която преди беше спортистка, умна и красива (в макар и минало време), хъсът и упоритостта не ѝ липсваха. Ако имаше любящ мъж до себе си, отдавна щеше да се справи с всичко. Тогава, преди пет години, ѝ се струваше, че мечтите ѝ за семейство най-накрая се сбъдват. Но съпругът, обещал „небе, осеяно с диаманти“, се оказа обикновен слабак и предател.

***

В сиропиталището Алиса попаднала вече като тийнейджър, лишена изведнъж от всичките си близки и от дома. Като дете, тя била домашна. Занимавала се със спорт, четяла много, поставяла си грандиозни цели. Изглеждало, че целият свят е в краката ѝ! Но всичко се срути, изгоря в пламъците на пожара. От празнотата и ехото на самотата ѝ я спасявали приятелките. После завършили и били разпръснати кой накъдето. Алиса сама кандидатствала в университет, получила общежитие.

— Алиса, ти си истинска находка! — комендантката на общежитието не можеше да спре да хвали тихото момиче, отговорно за етажа.

— Благодаря, но ми се струва, че преувеличавате, — усмихваше се Алиса.

— Какво говориш! Аз въобще се чудя как успяваш да държиш момчетата ти в такъв ред! Изглеждаш мъничка, крехка, а тези яки момчета дори не смеят да ти възразят! Каква е тайната ти?

— Храня ги с пайове през уикенда! — смееше се Алиса.

И това беше истината: в съботите момчетата носеха продукти, а момичетата правеха пайове. Така живееха в хармония. Алиса винаги бе център на внимание, но рядко допускала някой близо до себе си.

След завършването на университета, Алиса най-накрая получила свое жилище. В началото, състудентите и бивши съседи от общежитието често я посещавали, но след време потънали в свои грижи: семейства, работа. Виждали се само по празници. С момичетата от сиропиталището рядко общували: не всички намерили своето място в живота. За първи път Алиса усетила празнотата и самотата. За да ги избегне, се потопила изцяло в работата си. Работела толкова много, че един ден просто изгоряла.

— Алиса, разбирате ли, че празнотата не може да се запълни с работа? — пожълта психологка се взираше в момичето и сякаш усещаше нейната болка като своя.

— Свикнала съм да се занимавам с нещо, когато ми е трудно, — опита се да обясни Алиса.

— Разбирам те, миличка. А защо не си вземеш домашен любимец? — предложи психологката. — Препоръчвам ти куче: така ще намериш и нови приятели.

— Ами работата ми? Често пътувам в командировки, — очите на Алиса, които току-що блеснаха от радост, отново помръкнаха.

— Тогава поне рибка. Все пак ще имаш жива душа у дома.

Същият ден Алиса си купила аквариум, водорасли, компресор и филтър. И, разбира се, рибка. Не обикновена, а златна рибка-телескоп. За да пренесе всичко това вкъщи, извикала такси.

— Госпожице, не бързайте, ще ви помогна! — Таксиметровият шофьор се оказал обаятелен млад мъж. Той се засмял, когато Алиса, като изкусен фокусник, извадила пакет със златната рибка от почти празния аквариум.

— Това рибка за супа ли е? — опитал се да се пошегува той, но срещнал объркания поглед на Алиса. — Извинявайте, неуспешна шега.

— Прав сте, от тази рибка супа няма да се получи, — отвърнала хладно и саркастично Алиса. — Ще чакам да се появи и отгледа потомство. Така ще стане по-навариста.Таксиметровият шофьор гледаше Алиса объркано. И в този момент и двамата избухнаха в смях.

— Обичам хора с чувство за хумор! Между другото, рибката е много красива, също като вас.

— Благодаря, — Алиса сведе поглед.

— Аз съм Константин. А вие?

— Аз съм Алиса.

— Много приятно! Имате съвсем приказно име!

Целият път младите хора си говореха, смееха се. После Костя предложи да помогне с аквариума – и Алиса се съгласи. Оказа се, че и той е имал рибки като дете, макар и много отдавна. Константин сглоби аквариума, обясни кое как да се свърже, как да се храни рибката.

— Алиса, може ли да намина при вас някой ден да проверя как е рибката?

— Страхувате се, че ще я изям? — пошегува се Алиса и се разсмя.

— Не, страхувам се, че няма да мога да живея дълго без вашия смях.

— Добре, елате тогава!

Костя караше такси в свободното си време – искаше по-бързо да спести пари за своя собствен дом. Алиса веднага му допадна. Реши: ако нещата потръгнат, ще я направи своя съпруга. Той винаги беше така: поставяше си цел и вървеше към нея.

— Алисче, ще се омъжиш ли за мен? — един ден се престраши да й предложи.

— Добре… но преди да отидем в гражданското, кажи ми къде ще живеем?

— Купих парцел преди две години. Ще построим голяма къща с теб. Само си представи: под прозореца ще засадим елха и ще я украсяваме за Нова година. До нея ще има люлка, на която ще се люлеят нашите деца. Дъщеря, толкова красива, колкото си ти, и син…

— Толкова смел и силен, колкото си ти, — усмихна се Алиса.

— Със сина ми ще построим къщичка на дървото, ще сложим басейн. Ти ще отглеждаш рози, а през уикендите ще печем барбекю…

Свекървата прие Алиса доста хладно. Знаеше, че е пораснала в дом за сираци. Знаеше, че има собствен апартамент. И че Костя я обича – също го знаеше. Но тя самата би предпочела синът й да се ожени за по-хубава девойка. Снахата беше спортна, стегната, но без грим – доста бледа и даже безлична. Добре, че поне не бързат да се женят. Може би Костик ще се раздели с това „молче“ и ще намери някое по-хубаво момиче?

Алиса не се притесняваше от липсата на печат в паспорта. Винаги казваше: семейството трябва да е в сърцето и душата, а не на хартия.

— Костя, хайде да продадем апартамента – така ще имаме пари за изграждането на къщата, — предложи Алиса.

— Сигурна ли си? — Костя се намръщи и потърка носа си.

— Да, ние сме семейство, — усмихна се младата му съпруга.

— Ще ни стигнат моите спестявания и парите от апартамента, — бързо изчисли Костя.

Докато строяха къщата, решиха да живеят при Ирина Петровна – тя сама предложи на младоженците да не харчат пари за наем. Колкото и странно да изглежда, двете жени бързо намериха общ език, и Алиса все се канеше да нарече свекървата си „мамо“, но не се осмеляваше.

Стените, покривът и комуникациите вече бяха готови, оставаше само довършителната работа, когато Алиса съобщи на Костя, че скоро ще станат трима. Ако трябва да сме честни, тя се притесняваше: дали бе дошло времето за това? Разходите щяха да се удвоят, а тя щеше да трябва да излезе в отпуск по майчинство.

— Скъпа, толкова съм щастлив! — Костя я завъртя в средата на стаята, неспособен да сдържи радостта си.

— Пусни ме! — пискаше и се смееше Алиса.

— Скъпи мои! Колко чудесно е това! — Ирина Петровна дори се просълзи, когато разбра причината за радостта.

***

Времето мина неусетно. Алиса заприлича на дирижабъл: движеше се плавно, бавно. Лицето й бе винаги с нежна усмивка, пълна с покой и умиротворение. Костя се опитваше да прекарва всяка свободна минута с жена си, за да не пропусне момента, когато ще се роди бебето.

— Костя, мисля, че започна, — Алиса се събуди посред нощ и започна да го тръска за рамото.

— Хм? Какво?

— Бебето реши да излезе на бял свят. Обади се на бърза помощ, — Алиса, разбира се, се беше подготвила за този момент, но сега беше малко уплашена.— Мила моя, ще съм до теб. – Докато чакаха линейката, Костя събра всички необходими неща.

Но бъдещият татко, по някаква причина, не беше допуснат при Алиса, въпреки че предварително се бяха уговорили с лекаря. Алиса остана сама сред непознати хора, без подкрепа. Видя изпълнените с недоумение очи на сестрата и се изплаши ужасно.

— Потърпи, мила, сега всичко ще мине – беше последното, което Алиса чу, преди да потъне в сън.

Когато Алиса се събуди, стените и таванът се въртяха в луд танц. Ръцете й и краката й сякаш не бяха нейни, а да стане от леглото (какво да стане – дори да се приповдигне!) беше невъзможно.

Илюшка я носеха няколко пъти на ден за по няколко минути – за хранене. Алиса не можеше да се наслади на близостта със сина си, на това мъничко създание, толкова приличащо и на нея, и на Костя.

— Докторе, краката ми не чувстват нищо. И болят – оплака се Алиса преди изписването.

— Докторе, краката ми не чувстват нищо. И болят – повтори Алиса.

— Какво измисляте вие – болят или не ги чувствате? – изръмжа лекарят.

— И болят, и не ги чувствам.

— Няма страшно, скоро ще мине.

— И кръстът ме боли – продължи Алиса.

— И това ще мине. Всички ги боли. Скоро ще се оправите.

Но минаваха седмици, а Алиса ставаше все по-зле. Ирина Петровна предложи снаха й с внука да живеят при нея, докато Костя довършва ремонта на къщата. Всички решиха, че така ще бъде по-добре.

— Алиса, каква клета кокошка си само! Все нещо изпускаш, все нещо разливаш, нищо не правиш както трябва – говореше ѝ ядосано Костя.

— Скъпи, ужасно ме болят гърбът и краката.

— Ами грижи се за себе си! Запиши се на фитнес! Изгуби форма, движиш се като гъска – Костя ставаше все по-груб.

— Костя – често се намесваше Ирина Петровна. – Не смей да говориш така за Алиса.

— А какво, не съм ли прав? – учудваше се Костя.

— Може би си прав. Но като съпруг трябва да подкрепяш Алиса, а не да я критикуваш.

— Всъщност, юридически тя не ми е съпруга! – възрази Константин.

Ирина Петровна сама търсеше лекари за снаха си. Но Алиса не се подобряваше. Безкрайни масажи, инжекции, хапчета – всичко това водеше до краткосрочно облекчение. А после ставаше още по-зле.

— Алиса, не мога повече. Исках нормално семейство. Къща с градина. Син и дъщеря. Красива съпруга. А какво получих? Кокошка, която не само за мен и сина ми, дори за себе си не може да се грижи.

— Какво искаш да кажеш? – Алиса почувства, че всичко в нея се къса. Тя прекрасно разбираше какво намеква Костя.

— Какво ли… Не разбираш ли? Напускам.

— Ами ние?

— Какво – вие?

— Какво да правим?

— Кои – вие? Майка ми не е задължена да се грижи за теб. Не сте никои на нас. Затова намери си къде да отидеш. Илюшка ще взема, когато порасне. Засега на него му трябваш повече ти. Това е. Сбогом, – и Костя, взимайки куфара си, излезе.

***

Ирина Петровна веднага заяви на Алиса, че няма да я остави. Детето е малко, а и самата Алиса има нужда от помощ. Младата жена беше толкова шокирана от предателството на мъжа си, че краката й отказаха. И всички грижи за бебето и снаха й паднаха на раменете на Ирина Петровна. Ох, какво ли не изслуша от „добронамерени“ хора! Дори приятелки не разбираха защо да се занимава със снаха си. Но всяка сутрин на Ирина Петровна започваше по един и същ начин.

— Алиса, Илюшка, хайде, събуждайте се, поспаланковци! – будеше ги Ирина Петровна и ги караше да правят упражнения.

Алиса плачеше, но правеше омразната гимнастика. Илюшка повтаряше всичко след мама и баба.

— Сега – да мием, да си мием зъбите, а аз ще приготвя закуската!

Алиса, подпирайки се с проходилка, се довлачваше до банята, помагаше на Илюшка да се измие (или вече синът помагаше на мама?), а после заедно се отправяха към кухнята.— Дойдохте? Браво на вас! – зарадва се Ирина Петровна. – Днес имаме омлет с бекон и домати.

— А друго? – попита Илюшка.

— А друго… ето, зайчето мина и остави тортичка за Илюша. Но само ако закусва добре! – намигна баба му.

— А за мама? – отново попита момченцето.

— За мама зайчето каза, че днес ще ѝ дойде масажист с игли.

— С игли? – за пръв път се учуди Алиса.

— Да, препоръчаха ни добър специалист. Казват, че кара хората да се възстановят.

— Не вярвам, – тъжно поклати глава Алиса.

Младата майка почти се беше примирила с мисълта, че ще остане с безпомощни крака и ще може да се движи само с проходилка. Дори това ѝ се виждаше като най-добрият сценарий. Тя не искаше повече да харчи пари за нови масажисти.

— Не те карам да вярваш. Просто ще дойде, ще опитаме. Ако не ти хареса – повече няма да го викаме, – каза уверено свекърва ѝ.

След първата сесия масаж Алиса за пръв път вечерта заспа без болка. Цяла седмица беше така – масажът сякаш я успокояваше. Така беше и в онзи ден, когато се мъчеше с джемпера, но щом затвори очи, веднага заспа. Спеше дълбоко и се събуди чак обед на следващия ден. Илюшка беше откаран от баба си на детска градина. А сега тя с някого говореше в кухнята.

— Разбираш ли, тук ни е тясно тримата. Тази проходилка едва се побира в коридорите, заема половин стая, – оплакваше се Ирина Петровна. – А Илюшката непрестанно тича из апартамента.

Алиса затисна устата си с ръка, за да не издаде звук. Значи е толкова неудобна… Но къде да отиде? Апартамента си продаде, а в къщата, която строяха заедно, сега живее Костя. Да заведе дело?

— И аз това казвам: тук ви е тясно, – отговори свекърва ѝ с така познатия глас на Костя.

Ако можеше, Алиса би тичала към него! Но тези проклети крака…

— И какво предлагаш? – попита директно Ирина Петровна.

— Мамо, махни ги. Колко още ще носиш на гърба си инвалид и нейното дете? Ако искаш, ела да живееш при мен. Ще продадем апартамента ти, ще вложим парите в моята къща. Ще ти хареса там.

— А какво ще стане с Алиса и Илюша?

— Какво те интересуват? Просто ги изгони и край! – Костя говореше за бившата си жена и за собственото си дете, сякаш са ненужни вещи.

— Синко, но те са мои близки хора! – майката не можеше да повярва, че синът ѝ говори така жестоко.

— Намерила за кого да се тревожи: инвалид и безбашкато мъниче, – присмя се Костя.

— Да не ги направи ти такива? Ако си беше помогнал на Алиса, може би вече щеше да се възстанови! – в гласа на Ирина Петровна прозвуча огорчение. – Извинявай, Костя, но сега нямам време за това. Моля те, тръгвай.

Алиса чу целия разговор през полуотворената врата и сега беззвучно плачеше. Вратата се тръшна. Разнесоха се тихи стъпки. Ирина Петровна надникна в стаята ѝ. Видя сълзите в очите ѝ и разбра всичко.

— Събуди се, момиче? – попита тихо. – Добре тогава. Сега ще направим гимнастика, после ще обядваш, а след това ще дойде масажистът.

— Ирина Петровна, моля ви, дайте ми една седмица. Ще измисля къде да се преместя, – Алиса опита да избегне погледа ѝ.

— Какво?! – Ирина Петровна едва не оглуша от думите ѝ.

— Пречим ви. Задръстваме мястото. Трудно ви е да се грижите за нас двамата. Още и със сина си се карате заради мен.

Ирина Петровна тъжно се усмихна.

— Алиса, не съм чудовище. Да, не успях да възпитам правилно сина си, но аз – не съм чудовище. Никъде няма да ходите. Не мога да си представя живота си без теб и Илюша.

— Но как… вие казахте…

— Помолих Костя да ти върне парите – тези, които вложи в къщата. Ще ни трябва по-голям апартамент с теб и Илюша, с по-широки коридори.

Алиса не можеше да разбере какво ѝ казваше свекърва ѝ. Всичко ѝ се струваше като фарс – както в деня, когато Костя обяви, че я напуска.

— Сега вие сте смисълът на живота ми. Обичам да се грижа за Илюшка. Искам да се изправиш на крака и да си щастлива. И ми е мъчно за това, което Костя направи.— Не искам да страдате заради нас — проплака Алиса.

— Какво говориш, скъпа, аз не страдам — и от очите на Ирина Петровна потекоха сълзи. — Да, уморена съм, но поне не седя на пейката със съседките като някоя стара баба… О, време е! Хайде, обери се!

Упражнения, закуска, кратка разходка (слава богу, първият етаж). Докато Алиса се суетеше с вечерята, Ирина Петровна доведе Илюшка от детската градина. А след това дойде и масажистът.

***

Александър нямаше атлетична физика, но определено знаеше как да изправя пациентите на крака. Работеше с Алиса вече трети месец и виждаше с какво упорство тя се опитваше да се върне към обичайния си живот.

— Алиса, ако продължавате с тези темпове да се възстановявате, ще съм принуден да поискам ръката ви от Ирина Петровна. Надявам се, че майка ви няма да бъде против?

— Александър, аз съм сирак, а Ирина Петровна е моята свекърва.

— Свекърва? Значи сте омъжена… — каза разочаровано Александър.

— Не, до сватба не се стигна. Но свекървата отдавна ми е като майка. Така че, можете да поискате ръката ми от нея — Алиса се засмя звънко.

Като чу смеха, в стаята влезе Ирина Петровна.

— Дъще, свършихте ли?

— Да, мамо — усмихна се Алиса още веднъж.

— Идвайте да пием чай. Александър, ще ни правите ли компания?

— Разбира се! — Александър протегна ръка към Алиса и за първи път тя успя да стигне сама до кухнята, опряна на него.

— Ах, дъще… — в очите на Ирина Петровна блестяха сълзи. — Най-накрая!

— Мамо, това е благодарение на теб — пътят до кухнята беше кратък, но Алиса все пак се умори. — Сега тя седеше и с щастливи очи гледаше близките си. — Александър обеща да се ожени за мен, ако успея да ходя сама. Ти нали не си против?

Ирина Петровна само се засмя и поклати глава.

***

Две години по-късно Константин замина за морето с поредната си приятелка. Вървеше по плажа, слушайки безкрайни приказки за дрехи, разпродажби, сравнения между кремове и спрейове за тен. Дълбоко в сърцето си той отдавна чувстваше празнина, която се опитваше да запълни, живеейки безцелно. Блондинката до него го изморяваше безкрайно.

Неочаквано някъде наблизо чу звънлив смях — същия като на Алиса. Обърна глава и я видя. Точно такава, каквато я срещна — с онзи аквариум и рибка.

— Какво, сине, не ме ли позна? — болезнено познат глас го извади от спомените.

— Мамо?! Какво правиш тук?

— Дойдох на почивка със семейството. С дъщеря, зет и внук.

— Мамо, добре ли си? Аз съм ти единственият син! — Костя реши, че майка му се нуждае от спешна помощ.

— Не, Костя. По кръв може и да си единствен. Но по дух… Благодаря ти, че някога доведе Алиса при нас. Сега тя и Илюшка са ми най-близките хора.

— А зетът?

— Саша ли? А ти какво си мислеше, че Алиса ще остане сама? Не, скъпи. Те се ожениха преди половин година. Да, проблеми има, но те са дреболии, когато наблизо са ти близките.

— Ами аз?

— Не знам, сине, прощавай. Ти направи своя избор. Ако искаш да общуваме — звънни.

Костя кимна. Още дълго гледаше с горчивина след майка си, която вървеше, прегърнала куцащата Алиса. До тях крачеше Александър, а на раменете му гордо седеше Илюшка.

Дереккөз