— Ето как се случва срещата ни. Търсех те… А ти всъщност си живяла през цялото това време тук. С друга фамилия? Омъжена ли си?,— Тихо. Бяхме. И ти се ожени.
— Аз съм наред. Разведохме се преди много години. Синът ми дойде на гости. А аз… Ти няма да изчезнеш, нали?
— Според мен ти изчезна, — усмихна се тя.
В този момент звънна вратата, в апартамента влязоха лекар и фелдшер. Докато лекарят преглеждаше Лидия, фелдшерът побърза да донесе носилките. Заедно със сина й те спуснаха Дмитрий надолу.
Той постоянно повдигаше глава, опитвайки се да види Лидия. Когато линейката замина, Лидия без сили се отправи към спирката. Тя вървеше и си спомняше, сякаш всичко беше вчера…
Те учеха в един клас. Както често се случва, дълго време не забелязваха един друг, а в единадесети клас между тях изведнъж пламна любов. След бала той замина с майка си за столицата. Баща му вече живееше там от месец, след повишение. Той се обади в деня на заминаването, но Лида беше при баба си и не успя да дойде да се сбогува.
Първоначално си говореха по телефона. Но майката ясно обясни на дъщеря си, че нямат бъдеще.
— Ти си от обикновено семейство, а баща му вече е важна личност в столицата. Няма да ви позволят да сте заедно, не се надявай. Прекъсни ти първа, така няма да боли толкова.
И Лида написа, че не го обича, за да не й звъни повече. Тя постъпи в медицинския, след година се запозна с бъдещия си съпруг. Той беше спортист, със сериозни надежди. След като се ожениха, го поканиха в столицата.
Първоначално Лидия в метрото вглеждаше се в лица, надяваше се да срещне Дима. После роди син и спомените останаха на заден план. След няколко години съпругът получи тежка травма на състезание и напусна професионалния спорт. Станал беше учител по физическо във училище. Никога не боледуваше сериозно, а сега това. Мъжът изпадна в депресия. Лида му съчувстваше, прекрасно помнеше как в училище не обичаше физкултурата и често бягаше от часовете.
В крайна сметка мъжът не издържа и сложи край на живота си.
Обичаме в младостта с плам и трепет на страстна душа. Изглежда, че любовта ще преодолее всички препятствия. Но родителите мислят друго. И всичко, животът минава отделно. Тя обичаше съпруга си, но не така, както Дима. В нея останаха съжаление към него и обида, че избяга от живота, оставяйки ги сина им сами.
У дома не можеше да спре да мисли за Дима. След два дни позвъни в болницата и разбра, че го прехвърлиха от реанимацията в стая. Сготви бульон и отиде в болницата. Но в стаята го нямаше, откараха го на преглед. Лидия остави бурканчето с бульон на нощното шкафче и тръгна за работа.
Първо обикаляше участъка, приемът в поликлиниката беше на втора смяна. Когато влезе в кабинета, на масата имаше букет червени рози.
— О, Лидия Викторовна, това е за вас. Донесе ги толкова красив мъж… — Татяна кокетно вдигна черните си красиви очи към тавана.
Лидия се приближи и помириса цветята. Между пъпките забеляза бележка. Извади я и я разгърна. Татяна се придвижи леко до нея. Лидия се отмести към прозореца.
„Лида, колко се радвам, че се срещнахме. Вече не се надявах. Това е съдба. Прости ми. Ти ми спаси живота. Аз непременно ще се оправя и ще поговорим. Никога не съм те забравял. Отделно благодаря за бульона.“ Вместо подпис – сърце.
Лида се усмихна, сгъна листа и го сложи в джоба на престилката.
— Това е от благодарен пациент или от почитател? — попита медицинската сестра.
— Викай първия по списък, — отвърна Лидия Викторовна вместо отговор.
Те можеха да прекарат живота си заедно, да имат общи деца, но животът постъпи по друг начин. Само в киното и книгите влюбените остават заедно въпреки всичко и всички. А в живота…
Може би още не е късно?
„— Животът е като пощенски дилижанс. Хората се качват в него, някакво време пътуват заедно, свикват един с друг, а след това рано или късно всеки слиза на своята спирка. Вратата на дилижанса хлопва и той заминава. И разделените никога повече не се срещат. Поне в този дилижанс. Но кой ни каза, че този дилижанс е последният? Може би някъде там, зад хоризонта на този свят, има още един?
— Може и да има, може и да няма. Аз бих предпочел моите скъпи братя да откраднат конете, които теглят дилижанса. Кучерът да тръгне с преследване, вдигайки тъпия си тесак, а самият дилижанс да остане в гората с всички пътници. И да няма никакви раздели. Но вероятно това е невъзможно.“
Дмитрий Емець „Таня Гротер и ботушите на кентавъра“
