Асансьорът се движеше плавно и безшумно. Стените му още не бяха оцветени с графити. В сградата приятно ухаеше на ново строителство. Вероятно апартаментите тук бяха просторни, с големи кухни, не като старите килии, в които и тя самата бе живяла.
— Седми етаж, — съобщи динамикът с женски глас и вратата плавно се отдръпна настрани. Лидия почти отвърна с „благодаря“.
Тя сравни номера на апартамента със записа в списъка и натисна звънеца. Почти веднага се чу щракване на ключалка и металната врата се отвори. Лидия видя млад висок мъж и не успя да скрие изненадата си — той беше толкова приличен на първата ѝ любов. Беше направо същото лице.
— Дима?! — тихо прошепна тя.
— Не, аз съм синът му, — забеляза мъжът бялата престилка, показваща се между полите на пухенката, и отстъпи настрани, канейки я да влезе.
— Кой е там? — чу се глас от стаята, който накара Лидия да се почувства гореща.
— Доктор, — отговори мъжът силно. — Тук може да си измиете ръцете, — отвори вратата към светлата и бяла баня.
Лида си миеше ръцете, опитвайки се да не гледа в огледалото. Тя вече знаеше, че изглежда уморена и разрошена. „Защо не прочетох фамилията му? Или може би четох, но не обърнах внимание. Трябваше поне да си боядисам миглите и устните“, — съжали късно тя.
Мъжът я чакаше в коридора. Той придружи Лидия до стаята, постави стол до дивана. Лидия седна, опитвайки се да се справи с вълнението, и едва тогава вдигна очи към него. Взглядите им се срещнаха. Той беше остарял, но тя го позна веднага.
— Лида?! — не попита, а каза с изненада.
Лидия забеляза бледността му, капчици пот по челото и тежкото дишане…
— Отдавна ли сте си правили ЕКГ? — обърна се към сина му. Той сви рамене.
Лида извади от чантата си стетоскоп. Професионалната ѝ бдителност окончателно измести вълнението от неочакваната среща.
— Разкопчайте му гърдите, — нареди, стараейки се да не гледа в очите на Дмитрий.
— Лида… — отново прошепна той.
— Тихо, — строго заповяда, загрявайки главата на стетоскопа в дланите си. След това го постави от лявата страна на гърдите на Дмитрий. Сърцето биеше неравномерно, с шум, прошумолявайки кръвта…
— От колко време се чувства слаб? Какви сърдечни лекарства приемате? — попита тя.
— Какви сърдечни… Аз съм настинал… — отвърна той.
— Изглежда като инфаркт, — прекъсна го тя. Извади телефона и започна да вика линейка.
— Инфаркт? — изплашено повтори синът.
— Много вероятно. Не стойте, съберете всичко необходимо за хоспитализация: чехли, удобни дрехи, сапун, чашка с лъжица, не забравяйте.
— Лида… Колко години не сме се виждали?
— Много, Дима. Не трябва да се притесняваш. — Лидия спусна края на ризата, покривайки гърдите му.
