Влезе във входа и започна да се качва по тесните стълби към третия етаж. При Борис Сергеевич Скрябин — самотен интелигентен старец — ходеше често. Той имаше цял букет от хронични заболявания.
Той ѝ отвори вратата и не почака Лидия да се съблече, а се запъти към стаята. В апартамента Лидия беше често, знаеше къде какво се намира. Тя веднага влезе в банята да измие ръцете си.
— Е, какво стана, Борис Сергеевич? — попита, като влезе в стаята.
— Само не се сърди, дъще, — започна виновно той. Старецът винаги я наричаше така, въпреки че Лидия отдавна не беше млада абсолвентка на медицинския институт. — Всичко с мен е наред. Свършиха ми хапчетата, не се погрижи навреме. Изпиши ми рецепта и толкова. Краката ме болят, а до поликлиниката…
— Не се тревожете. Хайде, ще измеря кръвното, щом вече съм дошла. — Тя извади тонометъра. — Малко високо е, — каза Лидия след минута.
— Три дни не съм пил, хапчетата свършиха, — призна старецът.
— Сега ще ти напиша рецептата. Децата не искат ли да те вземат при себе си? Трудно е сам в такъв възраст.
— Канят ме, но не искам. Защо да им преча? — отговори старецът.,— Ето рецептът. Написах личния си номер. Не го загубвайте. Обаждайте се, ако има нужда, не се колебайте. Договорихме ли се?
— Благодаря ти, дъще. Може ли малко чай? — побърза да предложи старецът Скрябин.
— Следващия път непременно ще пием чай заедно, Борис Сергеевич. А сега трябва да тръгвам, — Лидия стана и тръгна към антрето. Когато беше вече облечена, излезе и старецът Скрябин.
Жалко ѝ беше за такива самотни старци. Тя също се чувстваше зле, когато е сама, а какво да говорим за тях. Лидия въздъхна. „Днес някак прекалено много въздишам. Точно като да съм изпълнила дневната норма за въздишки“, помисли си, спускайки се по стълбите.
Следващият в списъка беше Голиков И.Н., на двадесет и осем години.
„А какво ли му се е случило на този?“ Тя не беше била при него на повикване никога досега. Обикновено помнеше своите пациенти, а адресите — съвсем. „Отново някой, който се прави на болен?“
Веднъж млад мъж беше повикал лекар вкъщи. По телефона разказваше за висока температура, възпалено гърло и слабост. Но изглеждаше напълно здрав. На нощното шкафче до дивана лежеше термометър, наистина с висока температура. Лидия помоли да измери отново, сама разбърка термометъра. Температурата се оказа нормална. Пациентът каза, че е взел лекарства, а пък не му се чака цял ден докато дойде лекар. После разбра, че няма да получи болничен, започна да го умолява да му го дадат просто така, дори предлага пари. При него беше дошла приятелка от друг град и той не искаше да се разделят, затова реши да симулира болест. Когато Лидия отказа да му издаде болничен, започна да я обижда така, че тя бързо си тръгна.
Такива „пациенти“ се помнят цял живот. Да, имало е всякакви случки в практиката ѝ.
Вратата ѝ отвори млад симпатичен мъж с възпалени очи. Наистина изглеждаше болен, кашляше болезнено. Все още нямаше нищо сериозно, но ако не се лекуваше, можеше да има усложнения. Лидия го прегледа, изписа лекарства и си отбеляза в бележника да не забрави да издаде болничен лист.
Той ѝ напомни за Дима, първата ѝ любов. Лидия вървеше и се вглеждаше в номерата на къщите, за да не изпусне правилния адрес. Вече почти се стъмваше, уличните лампи светеха, а в прозорците на домовете уютно гореше светлина. Искаше ѝ се по-скоро да се прибере вкъщи, да изпие силен горещ чай, да легне на дивана, да се увие в одеяло и да гледа някой сериал. Лидия въздъхна и отблъсна разпускащите мисли. Предстоеше ѝ още няколко повиквания.
„Защо изведнъж си спомних за Дима? Той изобщо не му прилича“, помисли си тя. Разбира се, няма смисъл да се лъже — споменаваше го рядко, но понякога се случваше. А кой не си спомня първата си любов?,Тя стигна до последния апартамент в списъка вече доста изморена. В асансьора разкопча пухенката си и се погледна в огледалото на стената в кабината. Ярката светлина, идваща от тавана, подчертаваше всички бръчки по лицето ѝ и хвърляше сенки под очите ѝ. Лидия се обърна с гръб към огледалото.
