Първо се чуваха по телефона. Но майката ясно обясни на дъщеря си, че бъдеще за тях няма.
— Таня, виж има ли някой в коридора? Няма? Тогава включи чайника и отиди в регистратурата за списъка с повикванията, — помоли Лидия Викторовна, когато последният пациент по запис излезе от кабинета.
Лидия вече беше направила запис в картата, изпила чаша чай с бисквити, а сестрата още не се беше върнала. Най-сетне, когато вече щеше да звъни в регистратурата, се върна Таня — млада жена с красиви черни очи и тъмна плитка до кръста.
— Ох, Лидия Викторовна, какво се случи в регистратурата! Една дама там направи такъв скандал, — започна възбудено да разказва Таня. — Закъсня за преглед и настояваше да я приемат. Викаше и обиждаше всички, направо ужас.
— И какво? Теб също ли те засегна, или само гледаше? — невъзмутимо попита Лидия Викторовна. — Приема я някой?
— Не, разбира се. Закъсня с половин час, доктор Князев вече беше излязъл на повиквания. Алла Филипповна я презаписа при нас за утре, — каза сестрата с виновен вид.
— А защо при нас? Тя при Князев беше записана, както разбирам? И защо той си тръгна толкова рано? — недоволно попита Лидия Викторовна.
— Защото доктор Князев от утре е в отпуск, — отговори Таня леко обидено. — Казах ѝ, че ако закъснее пак, няма да я приемем.
— Добре. Много повиквания днес?
— Както винаги. — Таня въздъхна и положи пред Лидия списъка с пациенти и адреси.
Лидия започна да чете и да отбелязва срещу всяко име пореден номер, планираше маршрут, за да пести време и да не обикаля напразно района.
— Не бих работила и ден на пенсия. На следващия ден щях да си дам оставка. Ах, колко хубаво щеше да е тогава да поспя, — мечтателно каза Таня.
— Имаш две момчета. Когато дойде време да се пенсионираш, те вече ще са пораснали, женени и ще ви подарят с мъжа ти внуци. Няма да имате време да спите, — каза Лидия. — Скоро и мъжът ти ще се пенсионира, и вие двамата ще седите цял ден вкъщи, ще ви писне един на друг по-зле от горчивото ряпа. Интересно ми е кой от вас първи пак ще побегне на работа? — усмихна се Лидия.
— Прави сте, Лидия Викторовна, — въздъхна Таня. — В отпуската започваме да се караме още на третия ден. А към края се отегчаваме един от друг толкова, че с нетърпение чакаме да се върнем на работа. Аз лично мисля, че почивката трябва да е поотделно. Как мислите вие?
— Тогава защо пътувате заедно на почивка? Кой пречи да почивате поотделно? — попита Лидия.
— Ами… а момчетата? Само с тях не мога да се справя, — обясни Таня. — И мъжа не може да оставя сам…
— Добре, тръгвам вече. — Лидия стана от масата, отиде до шкафа и започна да се облича. Специално беше купила просторни дрехи, които можеше да сложи направо върху халата.
Тя още веднъж провери дали е взела всичко и излезе от кабинета. Навън вече започваше да се стъмва. Лидия бодро тръгна към първия адрес, все още мислейки за думите на Таня. И тя в младежките си години не разбираше защо пенсионерите работят след пенсия, а ако напуснат, започват да ходят на поликлиника и в магазини като на работа. Следващата година и тя ще стане пенсионерка, но не допускаше и мисъл да спре да работи. Все още беше пълна със сили, и не ѝ се искаше да седи сама вкъщи. Неблагодарни и скарани пациенти като онази дама в регистратурата имаше далеч по-малко от благодарните. С много от тях за годините работа Лидия Викторовна беше изградили почти приятелски отношения. Как ли ще са без нея? А какво да прави сама вкъщи? Да се мотка из стаите или магазините?
Лидия винаги размисляше за нещо, докато ходеше на повиквания, така времето минаваше по-бързо. А в училище мечтаеше да стане хирург…
