Дъждът удряше по прозорците на апартамента на Катя, докато Олга разопакова вещите си. Два сака с най-необходимото — документи, лаптоп, малко дрехи. Всичко останало беше там, в техния с Артьом апартамент. По-скоро в нейния апартамент, както вече ясно осъзнаваше.
— И какво ще правиш сега? — Катя постави пред нея чаша чай. — Развод?
Олга бавно поклати глава, гледайки отражението си в тъмната течност.
— Първо трябва да оправя сметките. Блокирах картите, но това не е достатъчно.
Телефонът звънна отново. За десети път през вечерта. Артьом. Олга се обърна с гръб към екрана.
— Няма ли да вдигнеш? — вдигна вежда Катя.
— Казах всичко, което имах да казвам.
В този момент се чу звън на вратата. Рязък, настойчив. Катя тръгна да отваря, но Олга я хвана за ръката.
— Не. Това е той.
— Олга! — чу се гласът на Артьом отвън. — Знам, че си тук! Отвори, трябва да говорим!
Катя погледна приятелката си с въпросителен поглед. Олга пое дълбоко дъх и кимна.
Артьом нахлу в апартамента, мокър от дъжда, с див поглед. Миришеше на алкохол.
— С ума си ли си? — стъпваше към Олга. — Обзвоних всичките ти приятелки! Майка ти е в истерия!
— Както винаги, на първо място са чувствата на мама — студено отбеляза Олга. — Какво искаш, Артьом?
— Да ми върнеш парите! — удари с юмрук по масата, чашата с чай подскочи. — Нямаш право да блокираш сметките ни!
— Наши? — Олга бавно се изправи. — Да поговорим откровено. Кой внесе първоначалната вноска за апартамента? Аз. Кой плаща ипотеката? Аз. Чия кола е в гаража? Моята. Кои точно твои пари искаш да върнеш?
Артьом побледня. Пръстите му се стиснаха в юмруци.
— Ние сме семейство! Всичко трябва да е общо!
— Семейство? — Олга се засмя, но в този смях нямаше радост. — Семейството не краде от семейството. Семейството не лъже. Ти направи своя избор, Артьом. И избра не мен.
Тя се приближи до прозореца, гледайки мокрите улици. Там някъде беше животът ѝ преди, който вече изглеждаше толкова далечен.
— Ще подам за развод — тихо каза Олга. — Колата е моя. Апартаментът също. Сега си искай парите от майка си.
Артьом застина на място. Изглеждаше, че не вярва на ушите си.
— Ти… не можеш да го направиш. Ние сме…
— Стига, Артьом. Край — Олга се обърна към него. В очите ѝ нямаше нито гняв, нито болка — само празнота. — Изчезвай.
Той стоя още минута, после рязко се обърна и излезе, хлопвайки вратата така, че стените затрепериха.
Катя внимателно се приближи до приятелката си.
— Сигурна ли си в решението си?
Олга кимна, гледайки дъжда, който се стичаше по стъклото.
— Той направи своя избор отдавна. Всеки път, когато превеждаше пари. Всеки път, когато ми лъжеше. Всеки път, когато поставяше нейните интереси пред нашите.
Телефонът звънна отново. Людмила Петровна. Олга взе апарата, погледна към екрана и… го изключи.
— Стига. От днес живея за себе си.
Навън дъждът се усилваше. Някъде в този град бившият ѝ съпруг стоеше под проливния дъжд, а майка му плачеше в своя тристаен апартамент. Но Олга вече не се интересуваше от това.
Тя се приближи до огледалото и оправи разрошената си коса. В отражението се гледаше друга жена — силна, решителна, свободна.
— Утре ще отида при юриста — каза Олга, обръщайки се към Катя. — А после… после ще видим.
На масата догаряше свещ, хвърляйки причудливи сенки по стените. Някъде навън гръмна гръм, но тук, в този малък безопасен апартамент, беше тихо и спокойно. За първи път от много години.
