– На мен и без това всичко е! Докъде още мога да стигна? – възмути се Алла.

Съпругът ѝ нищо не отговори. Той, както обикновено, предпочете да „зарови глава в пясъка“ с надеждата, че всичко ще се уреди от само себе си. По правило, това „само себе си“ не се случваше – проблемите разрешаваше Алла. Тя работеше дистанционно, от дома си, пред компютъра. Работният ѝ график беше гъвкав. В началото заплатата ѝ не беше висока, но след като Алла повиши квалификацията си, тя нарасна значително. Вече печелеше повече от мъжа си. С парите ѝ се плащаше кредитът за колата, почивките, купуваше се домакинска техника, дрехи. После дойде майчинството. Алла, без почти да забавя темпото, износи бебето и го роди. Изтощаваше се, разбира се, но много не искаше да губи добрия си доход.

Детето започна да ходи на ясла. Стана малко по-лесно и Алла „по радостта си“ започна да поема още повече задачи. В допълнение, вече се налагаше да плащат и за яслата. Това не беше обикновено заведение – Алла внимателно го избираше. За детето си искаше само най-доброто. Мъжът ѝ, както винаги, ѝ имаше доверие по този, както и по много други въпроси.

През цялото това време те живееха в отделен апартамент, който Алла беше наследила от баба си. Мъжът ѝ, Артур, нямаше свое жилище. Преди да се оженят, той живееше с майка си и племенницата си – дъщеря на по-голямата му сестра. Самата сестра беше починала преди три години. Така се случи. Това силно „съсипа“ майката на Артур, Валентина Юриевна. Здравето ѝ се влоши и кръвното ѝ често скачаше до опасно високи стойности.

Към момента, когато Артур се ожени за Алла и се изнесе, племенницата вече учеше в университет и беше напълно възрастна. Но си имаше свой живот, отделен. Ходеше по срещи с приятелки, пътуваше, излизаше с момчета, нищо не си отказваше и почти не стоеше у дома.

Валентина Юриевна с всичките си въпроси и проблеми се обръщаше към семейството на сина си. По-точно, към Алла. Защото от останалите нямаше никаква полза. Въпреки това, не забравяше да помага на внучката си Машенка, плащайки всичките ѝ прищевки. Все пак тя беше сирак, дъщеря, родена извън брак. Историята около това беше мрачна и свекървата на Алла не обичаше да говори за нея. И ясно защо – какво хубаво можеше да има в цялата тая история?

Така си живееха. Всичко беше наред, докато Валентина Юриевна не „попадна“ в болница. Последиците от силния скок на кръвното бяха сериозни. Тя се сломи. В болницата, за три седмици, успяха донякъде да я стабилизират, но жената остана на легло. А лекарите не даваха никакви прогнози.

Артур, както винаги, се дистанцира, оставяйки на жена си да решава тези проблеми.— Жените разбират по-добре в тези въпроси, — разпери ръце Артур.

— В какви въпроси? — учуди се Алла.

— Ами… грижите за болни хора… там… гледане, рехабилитация… — замислено отвърна Артур, почесвайки се по тила.

— Аз съм дизайнер! А не медик. И разбирам от това не повече от теб, — въздъхна Алла. — Добре тогава. Ще отида да чуя какво ще каже лекарят.

Алла не изпитваше особена топлота към свекърва си. Отношенията им бяха нещо като дипломатическо примирие. В началото доста се караха, и то сериозно. Но после някак си решиха да не задълбочават разногласията, особено като се има предвид, че не живееха заедно. И двете, както Алла, така и Валентина Юриевна, имаха какво да си кажат взаимно, но предпочитаха да не го изразяват на глас. Алла толерираше свекърва си от учтивост и уважение. От своя страна, свекървата се опитваше да приеме Алла, защото тя беше чудесна съпруга за Артур и такава жена трудно можеше да се намери. Освен това Валентина Юриевна ясно осъзнаваше, че синът ѝ, меко казано, не е от най-предприемчивите и основният доход идваше от Алла.

Внука виждаше рядко. Все тогава ѝ се повишаваше кръвното или я измъчваха силни главоболия, и за нищо друго нямаше сили. И, за капак, точно в тези моменти се налагаше някой да седне с детето за два часа. Затова Алла никак не можеше да разчита на помощ от страна на свекървата.

Но сега всички разчитаха на Алла. Тя прибра Валентина Юриевна от болницата (нали работи от вкъщи и винаги може да излезе, докато Артур не можеше просто така да вземе отпуск) и я доведе у дома. Решено беше, че за известно време синът със семейството си ще се преместят у Валентина Юриевна, за да ѝ помагат.

И се преместиха. За три седмици Алла отслабна толкова, че заприлича на закачалка за дрехи. По някакъв начин, успявайки паралелно с работата си, се грижеше и за свекървата. Вареше бульони, пасираше зеленчуци и плодове, хранеше Валентина Юриевна с лъжичка, миеше я и я обръщаше.Момичето Машенка, любимата внучка, сбръчквайки носа си, всеки път тихо се измъкваше в стаята си и не излизаше до късно вечерта, седеше като мишка, само и само да не я „впрегнат“ да помага. А сутрин – института. После – разходки. Животът не стои на място. Баба си е баба, а тя какво общо има?

Съпругът също помагаше малко. Алла се опитваше да се обърне към съвестта му:

– Това е твоята майка! Помогни поне малко. Трудно ми е сама!

– Аз… просто не мога… Това са женски работи – както винаги мърмореше Артур. – Аз отидох до магазина, купих продукти. Какво още трябва?

Женските работи бяха наистина сериозни. Валентина Юриевна не се подобряваше, мърмореше, ядосваше се на Алла, на сина си и на всички наред. Капризничеше и често казваше неща, които според Алла, не би изрекла, ако беше здрава. Алла научи много ново за себе си. Оказа се, че (според свекървата) тя имала невероятен късмет – получила добро образование и намерила хубава работа. Седи си вкъщи, пие си чая, цъка нещо на компютъра. А парите – немалко. Много немалко. А Артурчо бил нещастното момче. Той нямал късмет. Още в училище не му вървяло. Лоши учители му се паднали. После не успял да влезе в института. Просто нямал късмет.

Валентина Юриевна „затегнала пояса“ и взела кредит за образованието на сина. Но той учел как да е, мързелувал и пропускал занятия. Няколко пъти едва не го изключили от института. Въпреки че плащал за обучението, трябваше и да учи, а отсъствията били неприемливи. Колко нерви били съсипани, преди „момченцето“ да получи заветния си диплом. А всичко било заради лошите учители в училище – смяташе Валентина Юриевна. А след това пък – голямата дъщеря се разболяла, после я загубили. Майката се късала, опитвайки се да оцелее и да издърпа децата напред. И внучката завършвала училище, също трябвало да се мисли за образованието ѝ. Слава Богу, Машенка (умница) сама влязла в университета и то на държавна поръчка, с което бабата била безмерно горда и което доказвало (според свекървата) колко важна е ролята на лошите и добрите учители. Маша учила в най-доброто училище. Тогава още дъщеря ѝ плащала за него.

Алла за сто и първи път изслушваше всичко това и разбираше, че повече така не може. Всички са герои. Всички. Освен нея. Защото просто ѝ се е „паднал късметът“.

„Та какъв късмет… Особено със съпруга си – тъжно си мислеше Алла, – какво намерих в него? Къде ми бяха очите и умът?“ Напоследък мислеше за това все по-често. Един ден тя предложи на Артур да наемат гледачка за майка му и сами да се върнат в собственото си жилище.— Сестра за гледане?! — изненада се мъжът. — Е, това е скъпо, ако трябва да сме откровени… Аз няма да мога да го поема… Ти си решавай. Ако ти трябва, наеми, но сама ще си го плащаш.

Отдавна между Артур и Алла имаше договорка: той плащаше сметките за комунални услуги и купуваше основните, най-необходими продукти. Алла се грижеше за всичко останало. Така че, да наеме сестра за гледане, естествено, трябваше да стане с нейни пари. „То е ясно и за дете, — ядоса се Алла, — но КАК го каза! Аз всичко ли съм длъжна да правя? Пълна наглост. Аз също искам да живея. Вече се превърнах в сянка на самата себе си. И никой не го забелязва…“

В един момент жената осъзна, че повече не може. Нито може, нито иска. Един ден, казвайки на свекърва си, че отива до магазина, тя позорно избяга, като по пътя взе със себе си Рома от детската градина, и се прибра в своя апартамент.

„Колко е хубаво… — мислеше си Алла, легнала на огромното си двойно легло и гледайки в тавана. — У дома съм! Нищо не искам. Само да лежа. Колко съм уморена…“

Тя извика малкия Рома да вечерят. Докато ядяха, мислеше за това, че там, в къщата на свекърва ѝ, вероятно вече са забелязали отсъствието ѝ. Не беше изоставила възрастната жена на произвола на съдбата. Нахрани я, смени ѝ дрехите и след около час-два Артур щеше да се върне от работа, както обикновено. На него Алла остави бележка, в която му пишеше, че вече не иска и не може да живее така, затова си тръгва. А на Валентина Юриевна тя желаеше бързо оздравяване и я молеше да не ѝ се сърди…

Телефонът си Алла изключи.

Артур дойде в същата вечер. Алла обаче не го пусна да влезе. Говориха на вратата. Дори беше неловко, защото нямаше какво да си кажат. Мъжът не показваше, че се вълнува от самата Алла или от причината за заминаването ѝ. Не говореше нито за любов към нея, нито за любов към сина. Единственото, което го тревожеше, беше как ще се справи без нея.

— Съветвам те все пак да наемеш сестра за гледане. Професионалната грижа, знаеш ли, дори е по-добра, — каза замислено Алла. — И да. Подавам молба за развод. Не искам да съм товарен кон, на който всеки се качва. Засега.Артур си тръгна с празни ръце. Ала, разбира се, по-късно включи телефона, защото можеха да се обадят от работа.

Обади се Валентина Юриевна. Молеше я да се върне, да не я изоставя и да не оставя Артур. Извиняваше се за думите си и за това, че се е държала така неблагодарно с нея. Но в гласа ѝ се усещаха нотки на високомерие. Говореше така, сякаш казваше: „Айде бързо ни прости и се върни към задълженията си.“

Ала обясни, че никому нищо не дължи. Че Валентина Юриевна има син и внучка, малката Маша – умничка и способна. Ето те двамата трябва да се грижат активно за живота ѝ, защото те ѝ дължат много. Свекървата ядосано затвори телефона.

Разводът се състоя.

Така неочаквано Ала се оказа неомъжена жена. И както се оказа – нищо не се промени. Абсолютно нищо. Както вършеше всичко сама, така и продължи. Само че сега вече имаше по-малко грижи. И беше благодарна на тази ситуация, защото ѝ отвори очите за отношението към нея от страна на хората, които някога бяха най-близки.

А Валентина Юриевна започна да се възстановява. За това допринесе много една добра болногледачка, която не само грижливо се грижеше за жената, но и се занимаваше с нея със специални рехабилитационни упражнения. Артур си намерил допълнителна работа („Оказва се, че можело така!“ – тъжно се усмихна Ала, когато научи новините от Маша, която случайно срещна) и успял да наеме болногледачка. А преди това, преди болногледачката – Маша помагала на баба си. Грижела се за нея, хранила я, помагала ѝ. Оказало се, че тя умее и може да върши всичко това. И при тях всичко се наредило.

„Ето така. Излезе от полза за всички“ – размишляваше Ала, докато работеше по поредна поръчка, седнала на компютъра. „Че ги свалих всички от гърба си. И за мен излезе от полза – занапред ще съм по-умна…“

Дереккөз