— Олга Павловна, не мога да назнача Полина на работа — каза предпазливо Анжела.
Свекървата вече няколко пъти беше молила да уреди дъщеря си при нея на работа.
— Защо пък не? Тя е умна, завършила е институт, омъжена е. Ако си мислиш, че ще стои в болнични, грешиш — ако внучката се разболее, и аз ще стоя вкъщи.
— Не в това е въпросът — отговори Анжела възможно най-спокойно. — Имам си правила: в моята фирма не взимам роднини.
— Какви глупави правила! — възропта обидено Олга Павловна.
— За съжаление, да. Имам две правила: първото — не давам пари назаем на роднини и приятели, а второто — не работя с тях. За съжаление тези правила не съм ги измислила аз, а историята, която показва, че обикновено водят до конфликти, а на мен това не ми трябва.
За да отклони разговора, Анжела отиде в кухнята да стопли чайника. В салона остана съпругът ѝ Борис. Щом домакинята излезе от залата, към него се обърна майка му:
— Какво гледаш така? Това е твоя сестра, натисни жена си!
— О, не — възрази веднага Борис. — Ако Анжела каза не, по-добре да не натискам. От друга страна, наистина ли Полина не може сама да си намери работа? Вакансии има много, да избира.
— И ти така — възмути се Олга Павловна, но не настояваше повече. В края на краищата Анжела беше собственик на предприятието и имаше пълното право сама да решава кого да назначава.
Обаче след месец до Олга Павловна достигнаха слухове, че Галина — нейната снаха — работи заедно с Анжела. Тогава отново повдигна въпроса за това снаха ѝ да вземе дъщеря ѝ на работа.
— Вече сме го обсъждали този въпрос — отвърна Анжела с нотка раздразнение.
— Но при теб работи сестра ти! — контрира веднага свекървата.
— Да, вярно — не отрече Анжела. — Но тя работи по специалността си, а Полина няма квалификация. Защо да ми трябва историк на работа? Трябва да я обучавам от нулата, а това са време и пари. Назначавам само специалисти.
— Нека поне да работи на половин щат и да учи.
— Не, защото някой трябва да я обучава, а този някой ще получава от мен заплата, тоест аз ще плащам за обучението на Полина. Затова…
— Разбрах — каза свекървата с обида в гласа.
Отказът на снаха да уреди дъщеря ѝ ядоса Олга Павловна и на следващия ден, след като намери време и се въоръжи с химикалка и лист хартия, започна да търси държавни институции, където да подаде жалби срещу предприятието на Анжела. Към обяд вече беше написала три заявления. Какво ще постигне с това, не знаеше — просто искаше малка отмъщение, за да не се вдига снаха ѝ в облаците.
Минаха няколко седмици. Анжела нито веднъж не спомена пред Олга Павловна, че има проблеми на работа.
„Оправила се е“ — помисли свекървата и реши, че предприятието на снаха ѝ процъфтява.
— Как вървят нещата на работа? — прояви любопитство към Анжела.
— Много работа — отговори кратко младата жена.
Тя не обичаше да говори за работата си поне защото никой не разбираше нищо, а събеседниците не искаха да се вникват, затова винаги избягваше тази тема.
— Твоят свекър, царство му небесно — Олга Павловна се прекръсти — не доживя до този момент. Много се труди над нашата къщичка на вилата, но сега се е пропукала. Искам да те помоля да помогнеш да я приведе в ред.
Тонът на свекървата беше толкова уверен, че повече приличаше на заповед, отколкото на молба. Анжела умеше да води преговори — научила се от баща си, затова не отказа веднага, а за кратко попита за вилния парцел, какви дървета са засадени, после за къщичката, какъв е фундаментът и покривът. От разговора разбра, че с къщичката всичко е наред, само че е нужен козметичен ремонт.
— Да, мога да помогна — най-сетне каза младата жена — но само от моята заплата и само ако мъжът ми се съгласи.
Усети такава реплика, Олга Павловна се стъписа. Тя винаги беше мислела, че бизнесменът има отделна сметка или нещо такова и може спокойно да си вземе пари от предприятието, но не беше мислила за някаква заплата. Като че ли прочела мислите ѝ, Анжела добави:
— Да, имам заплата, това е процент от печалбата, варира в зависимост от отчетите. Затова, ако Борис се съгласи, мога да отделя малко пари — но малко — подчерта тя думата.
Олга Павловна разбра това по свой начин и още на следващия ден реши да поговори със сина си Борис.
— Твоята жена е стисната — не си правеше труда да подбира думи, а излия цялата си натрупана обида. — Не може да срещне родителската молба. Има голямо предприятие, сигурно пари събира с лопата, а на мен, майка ти, отказа да помогне. А пък баща ти много работеше над къщичката, помниш ли как играеше там? Тя вече ще се разпадне.
Въпреки че Борис беше завършил институт по мениджмънт, той не разбираше добре как работи предприятието, затова, както и майка му, смяташе, че собственикът може без проблем да взема пари от фирмата. Затова, когато вечерта се прибра вкъщи, с обида се обърна към жена си:
— Защо не помогна на майка ми?
Анжела погледна съпруга си. Тя прекрасно знаеше за пропуските в неговото образование, както и повечето от нейните приятели.
— Виж, мили — наля си ароматен чай — не гледай на моето предприятие като на нещо лично. Това е предприятие, то има свои икономически закони, не може просто така да се открадне парче пари. Имам финансови планове, имам задължения, които трябва да изпълнявам. А тези задължения струват пари — това не са само заплатите на служителите и наемът, но и оборудването. Това е една дълга верига, ако извадя част от парите, верижката може да се скъса.
