— Колко още мислиш да плачеш? — Иван закопча скъп куфар и ме погледна с презрение, надменно.
Седях на ръба на леглото и се стараех да не хлипам. Не пред него. Само не пред него.
— Лар, сериозно — той раздразнено повдигна рамене — държиш се като малко дете. Никой не е умрял. Просто не се получи между нас.
Не се получи. След пет години брак. Той си тръгваше при млада колежка, а аз останах само с наета квартира, петгодишна пауза в кариерата и пълното усещане за собствена безполезност.
— Парите за наема съм ти платил до края на месеца — Иван изведнъж стана нарочено делови. — После решавай сама какво да правиш.
— А какво да правя? — погледнах го в очите. — Къде да отида?
— Към мама в Саратов, къде другаде? Или мислиш, че някой ще вземе теб — домакиня на тридесет и пет с дупка в автобиографията? В Москва? Сериозно, Лариса? Мълчах. Какво да кажеш? Вероятно беше прав.
— Или ето какво — оживи се той — обади се на Машка, с нея си била приятелка в университета. Тя уж работи в кадрова агенция. Може поне като чистачка да те уредят някъде.
Иван си тръгна същата вечер. Остави ключовете, каза, че ще вземе нещата после, и това беше. А аз още един час седях като в ступор, въртейки в главата въпроса: и сега какво?
— Търсим човек с опит в продажбите — момичето в строг костюм гледаше автобиографията ми без капка интерес. — Имате петгодишна пауза в кариерата… С какво се занимавахте през това време?
— Бях домакиня — произнесох почти шепнешком.
— Разбирам — тя отложи листа настрана. — Ще ви се обадим.
Никой не ми се обади. Нито след първото интервю, нито след десетото. Крайът на месеца наближаваше, парите свършваха, заедно с тях и надеждата.
— Лариса, защо гледаш така тъжно? — съседката Нина ме спря при входа. — Случи ли се нещо?
Не помня защо се разплаках точно там, на пейката. Вероятно просто вече нямах сили да се държа. Нина слушаше мълчаливо, само понякога кимаше.
— Имаш висше образование, английски, а сега си се скова заради някакъв глупак — обобщи тя, когато се излях в сълзи. — Знаеш ли какво? Ела у мен.
В апартамента на Нина ухаеше на канела и ванилия. Тя запари чай и извади бисквити.
— Кажи ми, можеш ли нещо да правиш? Освен да ридаеш — тя хитро примигна. — Шиеш ли, плетеш ли, готвиш ли?
Аз се замислих. Преди да се омъжа се увличах по изработването на бижута.,— Я се замислих. Преди да се омъжа, се увличах по изработването на бижута. Плетях от мъниста, използвах естествени камъни. Дори познати ми поръчваха изделия. После Иван нарече това „детски дрънкулки“ и „несериозно занимание“, и аз постепенно престанах.
— Правила съм бижута някога…
— Бижута? — Нина се оживи. — Ще ми покажеш ли?
У дома намерих стара кутия, скрита в най-отдалечения ъгъл на шкафа. Мъниста, обеци, гривни — неща, които някога ме радваха.
