— Не — отказа колебливо Аня. — Но как влезе в къщата, като вратата беше заключена? — спомни си тя.
Аня заключи всички врати. Легна, но заспа чак с първите петелски кукуригания. Събуди я почукване в прозореца. Слънчевата светлина напълни стаята. Тя се приближи до прозореца и отмести завесата.
— Отваряй. Дойдохме да готвим. Скоро ще докарат Александру.
Аня се облече и пусна жените. Те веднага сложиха донесените тенджери и торби на масата, започнаха да звънят с чиниите, разговаряйки си. Не обръщаха внимание на нея, сякаш я нямаше тук.,Аня излезе на улицата. Слънцето вече бе високо и печеше силно. В такъв ден трябваше само да се радваш на живота, а не да тъгуваш. От съседната къща вече се приближаваше леля Нина.
— Дойдоха ли? Ще отида да видя, може нещо да трябва. — Съседката се скри вътре в къщата.
После пристигна камионът. Жените веднага излязоха с табуретки, на които сложиха ковчега. Започна да се събира цялото село. Прощаваха се, шепнеха нещо край ковчега. Аня се стараеше да не гледа. След това ковчегът отново бе натоварен на камиона, покрит с елхови клонки. Който искаше да отиде на гробището, се качваше в камиона. Николай предложи на Аня да седне в неговата кола.
Когато се върнаха от гробището, килимите в къщата бяха почистени, масата вече бе постлана с чинии с кутя, палачинки, мезета и чаши с киселец. Всичко както трябва.
Аня не можеше да се докосне до храната. Гадеше ѝ се, въпреки че вече втори ден не бе яла нищо. Хората идваха и си тръгваха. Отново не ѝ обръщаха внимание. Тя излезе от къщата. В градината откъсна и изяде няколко кисели червени боровинки направо от храстите.
— Ето те къде си, — извика я Николай. — Чух, че Семьон те е уплашил през нощта. Не се бой, няма да дойде пак. Той не е съвсем здрав, но не е опасен. Аз работя в полицията, всички тук ме се боят.
— Не се боя. Ще тръгна веднага щом…
— Автобусът вечер няма да има. Искаш ли да те закарам? — предложи Николай.
Аня искаше колкото се може по-бързо да си тръгне.
— Ще трябва да се върна през нощта, — каза тя.
— Когато купих колата, всеки ден карах от града тук. Не ми е проблем. Какво ще правиш с къщата?
Жените измиха съдовете, почистиха всичко и изчезнаха, сякаш ги нямаше. Аня се огледа. Да вземе ли нещо за спомен? За какво? Тя нищо не помнеше. Нека всичко остане както е. Когато колата на Николай спря пред нейната къща, Аня веднага излезе при него с чантата.
— Готова ли си? — попита той.
— Ще се сбогувам още с леля Нина.
Но тя вече вървеше към тях. Аня я прегърна първа. Леля Нина подаде пакет с храна за път и се прекръсти. Само след като потеглиха от селото, Аня се нахвърли върху храната. По пътя те с Николай си говореха и не можеха да се наговорят. И ѝ се струваше, че го познава цял живот. „Моят човек — помисли Аня. — С Макс всичко беше различно.“
— След седмица ми свършва отпуската. Мога ли да дойда, когато се върна? — попита Николай, когато спря колата пред апартамента на Аня.
— Влизай. Апартамент номер четиридесет, — отвърна тя с биещо сърце.
Тя би се радвала, ако той в този момент влезеше. Аня си представи как влиза в празния апартамент… И защо тогава се беше връщала? Не искаше да ходи на погребението, а сега не се радваше, че е тук.
Точно след седмица Николай се появи на прага с букет цветя. Аня се приближи и се притисна към него като към роден човек. Роден, наистина. Тя го разбра още там, на пътя към селото.
След няколко дни той ѝ направи предложение.
— Ти ме познаваш съвсем малко, — каза Аня.
— Защо да чакаме? Така или иначе ще се опознаем.
— Ако леля Саша не беше умряла, нямаше да се срещнем, — въздъхна Аня.
— Мисля, че пък ние изобщо не сме се разделяли…
„Понякога сам Господ ни хваща за яката и ни връща там, откъдето случайно сме избягали изпод Неговия поглед, за да изпълним присъдата си — или да получим втори шанс.“
Дмитрий Глуховски „Метро 2034“
