— Не знаех, че е идвала. Не ми каза — каза Аня.
— Значи е имало причина за това. Повече не знам нищо. Вчера вечерта отидох при нея за пакета с дрехи, а в него имаше бележка с адрес и телефони. Затова ти се обадих. Значи Сашка се беше приготвила — жената пак въздъхна.
— Казват, че когато някой умре, чакай още две смърти. Бог обича троицата. Мишка си отиде преди четири години. Прекали с пиенето. После твоята майка. Сега Господ взе и Сашка. В хладилника има щи… Чешмата е на три къщи отсреща… Утре жените ще дойдат сутринта да готвят за помените… Ти за дълго ли си дошла? — съседката говореше набързо, прескачайки от едно на друго без връзка. Аня едва успяваше да следи думите ѝ.
— След погребението ще замина — отвърна тя.
— Добре. Почивай си, грижи се за дома. Домът е твой. Сашка искаше да го прехвърли на теб, не знам дали успя. Провери документите. Ако имаш нужда, аз съм наблизо.
Съседката си тръгна. Аня се разхождаше из чуждия дом, без да узнава нищо. Тук беше била отдавна, като дете. Спомни си леля Саша, но друго не ѝ идваше наум. Разглеждаше снимките по стените, купчина стари списания още от съветско време на рафта. На едно от тях видя детски драсканици. Наистина ли са нейни? На кого друг? Нямаше други деца.
В стария шкаф на рафтовете бяха подредени чисти, изгладени пранета. Те още носеха топлината на ръцете, мириса на леля Саша. В хладилника Аня намери извара, масло… Вареше се гърне с щи. Явно леля Саша не беше мислила, че ще умре скоро. Аня разбра, че няма да може да изяде нито лъжица, нито хапка.
Тя се чувстваше като самозванка, нахлула в чужд дом, в чужд живот. Защо ѝ е този дом, щом не го помни? Нямаше право на него. Утре щеше да замине и никога повече нямаше да се върне. Нека правят с него каквото искат. Съседите ще съберат реколтата, ще вземат каквото им трябва. Тя не можеше да носи зеленчуците от градината в града. В апартамента няма място за съхранение, всичко ще се развали.
Настана тъмнина. В селото хората лягат рано. В прозорците на някои къщи проблясваше синкава светлина от работещи телевизори. Завесите не бяха плътно затворени. Вероятно отвън се вижда всичко. Аня изключи лампата, съблече се и се зави с одеялото. Леглото беше застлано с чисти чаршафи. Тя благодарно помисли за съседката, която се беше погрижила за това.
Аня вече потъваше в сън, когато чу скърцане на дъските. Някой ходеше зад вратата. Потина я обливаше. „Призрак ли? Дали призракът се чува как ходи?“
Тогава нещо падна зад вратата и мъжки глас тихо ругаеше. Не беше призрак. Но това не я успокои. Човек, проникнал в чужд дом, е по-страшен от безтелесен дух.
Аня отдръпна одеялото, стана и на пръсти се приближи до печката. Случайно в ръката ѝ попадна дървено парче. С него се приближи до вратата, заслуша се, но чу само туптенето на собственото си сърце.
Тя бутна вратата и извика:
Светлината от фенерчето угасна веднага, Аня не успя да различи човека. Внезапно вратата рязко се хлопна, избутвайки я обратно в стаята. Тя се закачи с крак за постелката и болезнено падна на седалището си. После скочи и включи лампата. Не ѝ пукаше, че ще я видят разголена отвън. С включена светлина не беше толкова страшно. От почукването на прозореца подскочи на място.
— Аня, какво стана? Аз съм, леля Нина.
Аня побягна към входната врата. Оказа се заключена. Тя я отключи и попадна в прегръдките на съседката.
— Някой ходеше… Някой влезе в къщата… — задъхано се оплакваше, притискайки се към жената в нощната риза.
— Човек… Мъж. Видях го, или по-скоро чух как ругае, когато нещо изпусна…
— Стьопка, няма други. Той е пак злосторникът. Утре ще кажа на Николай, той ще поговори с него. Той всичко краде и прахосва. Парите изчезнаха ли?
— Не е влизал в стаята — още трепереше от преживения страх, каза Аня.
— Аз забелязах, че светлината ти мига в прозореца. Реших да погледна. Може и при нас да дойдеш?
