— Разбира се, — зарадва се жената. — Как да помниш? — Село Залесье. С автобуса отнема около два часа, с кола е по-бързо.
— Аз с автобус, — каза Аня, спомняйки си, че Макс вече няма кола.
— Купи билет до село Быково, автобус не идва до нас, трябва да вървиш пеша. Може да те посрещнем?
— Не е нужно.,— Вземи билет до село Биково, до нас автобус не ходи, трябва да вървиш пеша. Може би да те посрещнем?
— Ела. Освен теб, тя няма никого… „Аз няма да отида. За какво? Почти не помня леля Саша. Откъде изобщо тази съседка знае моя номер?“ — Аня отвори гардероба. На поглед ѝ попадна роклята, с която беше изпратила майка си. – „Мама… Тя би отишла.“
Аня извади дълга синя пола с дребни бели цветчета и черна тениска. Всичко останало беше ярко, неподходящо за погребение. Сгъна дрехите и ги сложи в чантата.
На сутринта отиде на работа и написа заявление за три дни отпуск за своя сметка. Както се полага.
— Ако има нужда от още, обадете се — каза началничката ѝ с разбиране.
Аня се върна вкъщи, изплете всичко необходимо и се отправи към гарата. Автобусът вече беше тръгнал, трябваше да чака друг два часа. Нямаше смисъл да се прибира обратно. Аня убиваше времето в кафене и в магазинчетата до гарата. Купи бонбони, бисквити, вино. Не беше редно да отиде с празни ръце. Щеше да ѝ потрябва на помена.
По цялото пътуване мислеше за безсмислието на своята разходка. Когато слезе от автобуса, слънцето се спускаше към залез, но все още печеше неумолимо. Аня бързо се изпоти, дрехите ѝ лепнаха по тялото. Скоро я изпревари кола. Спря на известно разстояние, от нея слезе млад мъж.
— Не ме ли помниш? Аз съм Николай.
В паметта ѝ изплува някакво слабичко момче с постоянно течащ нос. Не можеше да повярва, че от това шушукане е пораснал такъв красавец.
— Сядай, ще те закарам. Всички те чакаха.
— Мен? — учуди се Аня.
— Да. Твоята леля почина. За майка знаем. Съболезнования. Леля Нина все се тревожеше, че няма никой роднина. Значи те намери.
— Тази, която ми звънеше? А откъде тя знае моя телефон?
— Вероятно майка ти го е оставила, когато е идвала. Ние дойдохме — каза той, а Аня не успя да попита кога точно майка ѝ е била тук.
Не беше излязла още от колата, когато към нея се приближи ниска приятна жена.
— Каква си станала! — Жената прегърна Аня. От нея миришеше на мляко, хляб и нещо още познато до болка.
Усещайки напрежението у гостенката, жената се отдръпна.
Вратата беше незаключена.
— Оставих я отворена. Мислех, че може би ще дойдеш, а аз ще погледна. Влизай. Това е твоя дом. При Саша нямаше никого. Мъжът ѝ умря. Сестра ѝ, тоест майка ти, също — небесата да я приемат. Тя беше бездетна. Така че ти си единствената наследница. Тя винаги казваше, че домът е твой.
— А как разбрахте моя номер?
— Телефона? Той майка ти го остави, когато дойде малко преди да умре. Аз и на нейния номер звънях, за всеки случай. Само че е изключен, не се обслужва. Те с Саша не общуваха много години, а тук майка ти изведнъж дойде… Мисля, че е предчувствала…
— А защо не са общували?
— Заради един мъж, разбира се. Мишка, мъжът на Саша, обичаше майка ти. Ето какво стана. Тя замина за града. Той отиде при нея, но явно му беше отказано. Върна се и започна да пие. После се ожени за Саша. Той беше красив. Всички момичета полудяваха по него. Първоначално всичко беше наред, живееха добре. После майка ти дойде с теб. И всичко се обърка. Вие си тръгнахте, а Мишка сякаш полудя. Ох, колко я би. Толкова я би, че не можа да износи нито едно дете.
Следващото лято пак дойдохте, вече беше по-голяма. А Саша каза на майка ти да остави детето, тоест теб, а тя да си тръгне. Тогава се скараха. Майка ти беше горда. И Саша не беше по-добра. След два месеца майка ти те взе и повече не те доведе. Мишка умря, остана само Саша. Тя те обичаше много. А когато майка ти дойде точно преди смъртта си, се помириха…,Тя много я обичаше. А когато майка й пристигна малко преди смъртта си, се сдобриха…
