Всяка сутрин Аня се прибираше у дома с надеждата, че Макс ще се върне. Знаеше, че той няма ключове – оставил ги, когато си тръгваше. И въпреки това се надяваше, че ще отвори вратата и ще види в антрето неговите маратонки. Но чудото не се случи и този път.
Живяха заедно две години. Той запълни празнотата след смъртта на майка ѝ. И защо ли само тя започна онзи разговор… Между тях от самото начало нямаше страст. Просто им беше добре заедно. Но Макс не правеше предложение, не говореше за бъдещето – за тяхното бъдеще.
— А какво следва? — попита Аня един ден.
— Имаш предвид печата в паспорта? Какво ще промени той?
— За една жена това е важно. Ако за теб не е, може би трябва да се разделим? — каза тя на шега, за да го уплаши, да го подтикне към решителна стъпка.
— Тогава ще се разделим, — изведнъж каза той и си тръгна.
От вече една седмица тя живееше сама. И чакаше. Да му звънне ли? Да го помоли да се върне? Но ако един мъж си тръгва толкова лесно, значи не те обича.
Той се появи в живота ѝ точно когато тя остана съвсем сама. Преди две години шофьорът на газела получи инфаркт зад волана, изгуби контрол и се вряза в спирка. Майка ѝ и още една жена загинаха на място, останалите се разминаха с травми, но оживяха. Шофьорът почина в болницата, когато разбра, че по негова вина са загинали хора – обширен инфаркт.
Новината се разпространи във всички медии. След погребението Аня се чувстваше като в сън. Самата тя едва не беше блъсната от колата на Макс. Той успя да спре, слезе и започна да крещи по нея, но щом видя лицето ѝ, замлъкна, закара я у дома и остана при нея.
Той беше с три години по-млад. Разликата не беше голяма, но на Аня ѝ се струваше, че ги дели цяло десетилетие. Той не планираше нищо, живееше ден за ден, отмахваше се от разговорите за деца. „Какви деца? Ще стигне времето. Анька, нали сме добре само двамата?“ — смееше се Макс.
А тя искаше нормално семейство, деца, заедно да избират количка и дрешки за бебето. Тези разговори го дразнеха.
У дома тя нарочно не вадеше телефона от чантата, за да не го гледа на всяка минута. Едва се сдържаше да не му звънне. Преди работа всяка сутрин с трепет проверяваше съобщенията. Макс не пишеше.
Отново празна, самотна вечер. По телевизията вървеше някакъв филм. Аня мислеше за своето, без да обръща внимание на екрана. Затова не чу веднага приглушената мелодия от антрето. Тя дълго не можеше да извади телефона от чантата – пречеха портфейлът, гребенът и всякакви женски дреболии. Накрая го извади, но обаждащият се не беше Макс. Аня вдигна, мислейки, че може зарядното му е паднало или е катастрофирал…
— Аня? — попита един не много млад женски глас.
И изведнъж ѝ стана все едно кой звъни и за какво.
— Това е съседката на твоята леля Саша. Александра почина тази сутрин.
Какая леля Саша? Какая соседка? За какво, по дяволите, говори тази жена? Изведнъж в ума ѝ проблесна спомен от детството. Малка и закръглена жена, приличаща на Колобок. Когато се усмихваше, прикриваше устата си с ръка. Няколко предни зъба ѝ липсваха – мъжът ѝ ги беше изкъртил пиян. От нея миришеше на печка и на пайове.
Аня с нетърпение чакаше лятото, за да отиде при леля Саша. Но майка ѝ каза, че вече няма да ходят там. Тя не помнеше защо. После забрави и самата леля Саша.
— Чуваш ли ме? — попита чуждият глас.
— Да. А от какво почина?
— Лекарят каза, че се е откъснал тромб. Болнницата е в районния център, лекарите не са като в града. Можеха да я оставят у дома, но е много горещо… Ще дойдеш ли?
— Кога е погребението? — попита Аня.
Тя нямаше намерение да пътува никъде.
— След два дни, на третия ден, както трябва. Ако не можеш, кажи, ще го отложим…
— Не, ще дойда. Кажете ми как да стигна до вас, не помня, — трудно призна Аня.
