— А ти, Юлке, сякаш въобще нямаш акъл, щом си натворила такава глупост! — крещеше разгневаният Борис. — Както беше глупачка в младостта, така и с възрастта не си се променила!

— Какво си позволяваш? Аз няма да търпя твоите обиди в дома на сина ми! — отвърна Юлия Викторовна, макар и да изпитваше известна вина за случилото се по-рано през деня.

Няколко дни преди това…

— Лариске, моля те, за уикенда не си правете никакви планове — каза сутринта свекървата Юлия Викторовна. — И в онази стая, която сега стои празна, недей да настаняваш никого.

По това време Лариса закусваше. Тя обожаваше това време от деня, когато гостите в тяхната мини-хотелчийска къща още си почиваха, а тя и съпругът ѝ можеха да си посветят час един на друг.

Малко по-късно започваше ежедневната работа — миене, чистене, пране, поддържане на къщата и двора, пазаруване на продукти и готвене за онези от гостите, които избираха да се хранят там.

Лариса отново бе сварила ароматно и силно кафе в джезве, приготвила хрупкави препечени филийки, приготвила бъркани яйца с бекон за мъжа си, а за себе си — овесена каша. Наряза сирене и шунка, извади масло. На масата вече се мъдреха прясно откъснати от градината праскови със сочни, кадифени кожи и едри сладки череши.

Появата на свекърва ѝ в този необичаен за нея час леко смути Лариса. Юлия Викторовна, която гостуваше у тях вече два месеца, обикновено слизаше на закуска много по-късно, когато съпрузите вече бяха приключили и тръгнали по своите задължения.

Свекървата закусваше бавно и с апетит, след което се отправяше към морето — да се попече и да поплува малко. Късмет, че плажът беше само на десет минути пеша от дома на сина ѝ и снахата.

Тя с удоволствие се излежаваше под южното слънце, попивайки всеки животворен лъч, за да бъде готова за калните и мрачни есенни дни в Москва. Жената от време на време правеше няколко заплувания, наслаждавайки се на усещането за сливането с вечната, безкрайна морска стихия.

След това хапваше с апетит сирене и плодове, които винаги носеше със себе си на плажа. Колко беше хубава пенсионираната ѝ възраст — животът можеше да бъде прекрасен и удивителен дори и на този етап, убеждаваше се тя ежедневно.

Днес свекърва ѝ се беше събудила по-рано от обичайното и се появи в кухнята със странна фраза, чийто смисъл Лариса разбра едва след време.

— Не ви разбрах, Юлия Викторовна. Какво казахте? — Лариса дори загуби апетит.— А какво не е ясно тук? Казвам, че следващия уикенд от Перворайск пристига сестра ми Анна със семейството си. Просто ви помолих с Юрочка да сте в къщи и да приготвите стаята за тях, която стои празна вече няколко дни.

— Какво, поканихте роднините си при нас? — все още недоверчиво попита Лариса. — Тук, в нашата къща за гости? В разгара на сезона? Юлия Викторовна, вие сте умна жена, как можа да ви хрумне подобно нещо?

— А защо толкова се изненада? Къде трябваше да ги поканя? В Москва ли? Ясно ти е, че не съм там сега и няма да съм следващия месец. Ох, ти направо си смешна, Лара, честно! — Юлия Викторовна дори леко се усмихна на снаха си, нещо, което правеше съвсем рядко.

— Мамо, добре ли си? Как можа да измислиш подобно нещо? — рязко каза Юрий.

— Почакай, Юра, почакай. Недей да правиш скандал, аз сама ще се опитам да разбера всичко.

Лариса, знаейки избухливия характер на съпруга си и виждайки как се ядоса, реши да предотврати конфликта, който би могъл да смути почиващите в къщата гости толкова рано сутринта.

— Юлия Викторовна, вие ги поканихте тук, в нашия хотел ли? Между другото, колко души идват от Перворайск при нас в Джемете? — Лариса се стараеше да говори спокойно.

— Да, поканих ги тук, при нас. Какво не​​— Да живейте! Аз вече махнах с ръка на това, макар че този факт също е спорен. Но явно и това не ви стига? Решихте посред разгара на сезона, когато всичките ни стаи са резервирани за няколко месеца напред, да поканите роднините си тук, за да се похвалите с нашата къща и градина! А предупредихте ли ги, че за престой край морето ще трябва да си платят?​​​

​​— Какво? Да платят? — възмути се Юлия Викторовна. — На гости?​​

​​— Да, да платят, мамо, — подметна своята дума Юрий. — Тук няма безплатни места за живеене, особено през лятото. Не се прави, че не разбираш това. Не за първи път говорим за него.​​​

​​— Значи, искате да кажете, че ще вземете пари от тях за престоя? — още повече се изуми свекървата.​​

​​— Ние няма, не ще вземаме. Просто защото твоите роднини тук няма да живеят. Както вече казах, ако не си разбрала, всичките ни стаи са резервирани и платени за няколко месеца напред, — отвърна Лариса. — Те ще трябва да търсят друго място за престой. И там да плащат. Между другото, в този момент ще им бъде доста трудно да намерят нещо прилично. Ето защо трябваше да предупредиш сестра си и семейството ѝ, когато ги канеше тук.​​

​​— А тази стая? — сети се изведнъж Юлия Викторовна. — Ъгловата? Нали тя стои празна от няколко дни? Нима не може да се настани семейството на Анна там?​​

​​— Да, в момента е празна. В това си напълно права. Даже се изненадвам на наблюдателността ти, Юлия Викторовна. Но утре вечер ще я запълнят нашите постоянни клиенти от Самара. Държим я именно за тях. Те настояваха да приготвим тази конкретна стая за тях. Почиват в нея вече трета година подред. Хората дори леко доплатиха, за да имат възможността да отседнат в любимата си стая. Ясно ли ти е това? — строго попита Лариса.​​

​​— Ясно ми е напълно. Значи няма място за моите роднини в тази огромна къща, така ли? — намръщи се свекървата.​​

​​— Точно така, разбрала си правилно, мамо. И ти препоръчвам още сега да им се обадиш и да отмениш поканата. Или честно да им кажеш, че няма да могат да живеят у нас, — недоволно изрече Юрий. — Поредните проблеми на нашите глави не ни трябват.​​

​​Но Юлия Викторовна съвсем не искаше да си развали настроението преди разходката до морето. И изобщо предпочиташе в живота си да оставя много неща на случайността.​​​

​​Както и да е, ще се уреди само, — помисли тя. Още повече, че роднините трябваше да пристигнат след няколко дни. Защо тогава да се занимава с чужди проблеми толкова рано? По-добре да се наслади на морето и слънцето. Докато има възможност.​​​

​​Анна със семейството си пристигнаха привечер. Дълго се прегръщаха и разговаряха емоционално пред портата с Юлия Викторовна, която бе уведомена по телефона за пристигането им.​​​

​​— О, мили мои! Колко се радвам да ви видя! — грееше от радост Юлия Викторовна. — Аня, с теб не сме се виждали десет години, нали? А ти, Оксаночка, колко си пораснала, станала си зряла жена! Спомням си те още като тийнейджърка. А сега вече и ти си станала майка. А ти, Борис, си остарял, станал си тежичък, нали няма да ми се сърдиш? Няма да се сърдиш? Браво тогава!​​Свекърва въведе своите гости в къщата, където домакините ги поздравиха доста студено.

— Ларочка, сложи нещо на масата. Гостите са от път, трябва да вечерят — продължи нахалната свекърва, сякаш нищо не се е случило.

— Аз ще сложа масата, нямам нищо против. И макар че вече е късна вечер, мога да предложа лека салата, сандвичи и чай — отвърна Лариса. — Но първо ми се иска да разбера, предупредили ли сте роднините си, че ще им се наложи да помислят за нощуване тази вечер?

— Какво? За каква нощувка става въпрос? — объркана попита Анна. — Юленька, какво е това, което тя говори? Нали каза, че предварително си предупредила Лариса и Юрий, че ще дойдем на гости?

— Разбира се, че предупредих! Какво си мислиш? Но…

Юлия Викторовна замълча, предпочитайки новината да бъде споделена от снахата или сина.

— Какво „но“? Какво криеш, Юлька? — прогърмя умореният Борис, който вече мечтаеше да се хвърли в леглото.

— Лара, обясни какво става — каза свекървата, потупвайки погледа си към земята.

— Какво тук има за обяснение? Ако сте умни, би трябвало да разберете, че в разгара на сезона хора, които се занимават с хотелиерство на морето, не разполагат със свободни стаи. Или си мислехте, че ще прогоним редовните си клиенти, ще им върнем парите за капарото, и ще ви настаним там?

— Как е възможно това, Юля? — Анна изглеждаше шокирана.

— Така! Подведе ни, мамо. Какво не е ясно тук! — започна да скандализира високо Оксана, люлеейки в ръцете си плачещия Артьомка. — Покани ни, а сега се измъква! А колко приказки имаше — и домът ѝ бил собствен тук на юг, и щели сме да живеем в най-добрата стая с изглед към морето! А сега ни гонят на улицата!

— Юля, истина ли е? Няма ли място за нас в тази къща? — Анна не можеше да повярва на случващото се. — Как е възможно? Къде се е чуло и видяло да гонят близки хора на улицата, и то през нощта, в чужд град? Как е възможно?

Юлия Викторовна мълчеше. Какво можеше да каже сега? Тя дори не смяташе себе си за виновна за случилото се. Да, наистина се бе похвалила, че живее в дома на сина си на морето. Да, покани ги, когато изразиха желание да видят тази красота. Но синът и снахата не пускат роднините в дома. И кой е виновен? Разбира се, че не тя. Просто такива обстоятелства.​​— Какъв ужас! Защо тогава ни извика тук? Ние нямаме такива пари, за да наемем жилище тук! Всичко е толкова скъпо! — Анна вече не можеше да сдържи емоциите си. — Как можа да постъпиш така с нас?​​

​​— Да, я виж ти! Ето така почивахме на морето! Какъв срам! Знаех си, затова не исках да идваме тук. Но вие ме придумахте, жени. През цялото време ми мрънкахте — свой дом, морето е близо. Ето ви го домашния уют — сега ще спим на улицата, — каза ядосано Борис. — Юлке, а ти си направо глупачка! Живееш тук на сляпо, а каниш гости. С главата изобщо не си наред.​​​

​​— Не си позволявай много, Борис! — избухна Юлия Викторовна.​​​

​​​— О, млъкни! Никога повече няма да се доверя на вас, жени. Знаех, че трябваше да резервирам място, но не, отпуснах се, понеже сме при близки. А ето, че тези близки не ни искат дори даром!​​​

​​​— Никога няма да ти простя за това! — викна Анна. — И вие също сте „добри“, Лариса и Юрий! Колкото по-богати сте, толкова по-безчувствени. Парите са ви развалили. Няма нищо човешко у вас! Безсрамници!​​

​​— Недейте да се карате тук, хората си почиват. И не ни поучавайте за съвест. Ние не сме ви викали тук, — отвърна Лариса.​​

​​Гостите взеха куфарите си и излязоха от къщата.​​

​​Юлия Викторовна седеше унизена. Да, ситуацията, меко казано, беше двусмислена. Сега тази Анка ще разгласи на всички роднини, че са ги изгонили от тук.​​

​​Но какво да се прави? Тя нямаше избор. Юлия Викторовна планираше да остане тук поне още месец, ако не и повече. Затова мълчеше и стискаше зъби, за да не я изгонят от тази красива стая, в която живееше от толкова време.​​

​​— Писна ми вече от това! — ядосано каза Лариса на съпруга си в спалнята. — Ще приключи ли това някога? Първо приятелка с децата си от Подмосковието, после онази нейна състудентка с внуците от Екатеринбург, след това съседката с мъжа ѝ от Москва. А сега — тези! Докога ще се отбраняваме от гостите на майка ти? Започва да ми се струва, че онзи злобен чичо Борис беше прав днес — майка ти не е особено наред с ума. А моето търпение не е желязно, помни го!​​

​​— Да, права си. Време е майка да се връща у дома, пренастоя се тук. А и още една стая ще се освободи, което също е добре. Утре ще ѝ кажа да се подготвя за заминаване, — отвърна Юрий на съпругата си. — Посети ни, стига толкова. И на нас ще ни е по-спокойно. Иначе пак ще покани гости от някъде, а ние ще го отнасяме.​​

​​(Ще продам апартамента ти и ще те настаня в комуналка, — обяви синът на майка си).​​

Дереккөз