У дома ни чакаше „изненада“. Щом прекрачих прага, разбрах — тук е действала Прасковия Антоновна. На кухнята всички контейнери бяха разместени, шкафовете преравяни, а от пакета ми с неща за вилата нямаше и следа.
— А къде са моите неща? — опитах се да попитам спокойно, въпреки че ръцете ми вече трепереха.,— А къде са нещата ми? — опитах се да задам въпроса спокойно, въпреки че ръцете ми вече трепереха.
— А, тези стари? — Лукян дори не се смути. — Какво, майка ти ги изхвърли? Няма смисъл да се държи такъв боклук — в пакета ти всичко беше със петна.
— Боклук?! Това бяха моите неща за вилата! Специално ги оставих настрана!
— Е, не се сърди — прегърна ме през раменете. — Майка се грижи. Ето, направила е вечеря, има контейнери в хладилника. Дори няма нужда да готвиш.
Вътре в мен нещо щракна. Отдръпнах се:
— Не мислиш ли, че може би искам сама да решавам какво да готвя? Какво да пазя? Как да разпределям вещите в собствения си дом?
— Какво, сякаш си чужда? Ние сме семейство!
— Семейство? — горчиво се усмихнах. — Семейство е, когато се уважават границите на другия. А при нас какво? Веднага иди и вземи ключовете от майка си! Няма да правя циркове — не искам повече да обсъждам това!
На следващия ден вече набирам номера на Агата:
— Слушай, заминаваме у родителите за уикенда. За рождения ми ден. Можеш ли…
— Да гледам през прозореца? — прекъсна ме приятелката. — След онзи случай в Питер дори не питам какво става при вас. Разбира се, че ще гледам.
Рожденият ден при родителите започна топло и уютно. Майка се суетеше с салатите, баща отвори бутилка скрит домашен алкохол, седяхме в голямата стая и почти забравих напрежението от последните седмици. Почти.
Обаждането на Агата дойде около седем вечерта:
— Слушай, Серафима, ти замина, нали?
— Да, при родителите сме.
— В апартамента ти светлината свети — ха-ха!
Бавно се обръщам към Лукян, който увлечено обсъжда нещо с баща ми:
— В апартамента ни светлината свети. Как обясняваш това?
— Откъде го измисли? — напряга се, но се опитва да запази безгрижното изражение.
— Агата току-що звънна. Казва, че светлината свети.
— Може би са забравили да изключат?
— Проверих всичко преди да тръгнем. Два пъти.
— Ами може би… — колебае се.
— Може би какво? — усещам как кипя. — Може би майка ти пак е там? С поредния дубликат на ключове?
— Не съм й давал ключове!
— Тогава откъде ги има?
— И не те притеснява ли? Че майка ти тайно прави дубликати на ключове от чужд апартамент?
— Сима, какъв чужд? Това е нашият апартамент! Това е майка…
— Майка?! — вече не се сдържам. — Коя влиза в МОЯ все още дом без разрешение? Изхвърля МОИТЕ неща? Премества всичко в кухнята?
— Тя се грижи! Просто иска да помогне!
— Грижи се?! — вадя телефона. — Сега ще видим как ще реагира полицаят на такава „грижа“.
— С ума ли си се объркала? — Лукян хваща ръката ми. — Това е майка ти!
— Не, това е непознат човек в моя апартамент. Без моето съгласие. С незаконно изработен дубликат на ключове.
— Серафима, не се осмелявай!
— Ало, полиция? В моя апартамент има непознат човек…
Лукян изтръгва телефона ми:
— Извинете, това е грешка, всичко е наред…
Извличам телефона обратно:
— Не, не е наред. Адресът…
След половин час телефонът гръмна от обаждания. Не вдигам.,— Не, не е наред. Адресът…
След половин час телефонът ми се взривява от обаждания. Не вдигам. Само пиша на Агата: „Какво става?“
