Мина седмица. Ключовете сякаш бяха върнати, животът започна да се нарежда и ние с Лукян тръгнахме на нашето дългоочаквано пътуване до Питер. Мечтаех за това пътуване, планирах маршрути, резервирах уютен хотел в Петроградската част. Изглеждаше, че нищо не може да развали романтичната ни почивка.
Обаждане от моята приятелка (така удобно живееща в същия жилищен комплекс като мен) Агата ни застигна по време на разходка по Невски.
— Слушай, Сима… — гласът ѝ звучеше несигурно. — Къде си? Нали не отиде в Питер?
— Защо пък? Ние сме в Питер, разхождаме се, какво?
— Просто минавах покрай твоя дом… И светлината ти свети.
Аз спирам толкова рязко, че Лукян се блъска в гърба ми.,— Просто минавах покрай твоя дом… Виждам свет.
Спрях толкова рязко, че Лукян се блъсна в гърба ми.
В апартамента светлината гори. Познайте кой е там и си разполага както си иска?
— Лукян, — обърнах се към годеника си, усещайки как в мен се надига вълна от ярост. — Твоята майка наистина ли върна ключовете?
— Да, аз взех старите…
— Тогава какво по дяволите прави тя пак в моя апартамент?!
— Може би просто влезе да провери… — заекна той.
— С какви ключове „влезе“? — усетих как от яд ми звъни в ушите. — Те бяха при теб!
Лукян почервеня и се обърна встрани:
— Ами… когато взимах ключовете от нея… може би тя е успяла да направи копие…
— Какво?! Ти знаеше за това?
— Не! Тоест… подозирах. Тя нещо споменаваше за резервен комплект…
— Ами какво толкова? Майка ми просто се притеснява…
— Да провери какво? Какво точно може да се случи с апартамента за два дни?
Миналите хора започнаха да ни гледат. И как да не, сред Невски стои двойка и се кара като на пазар. Романтика, няма що.
Отново набрах номера на Прасковия Антоновна. Този път без никаква любезност в гласа:
— Какво правите в моя апартамент?
— Серафимочка! Тъкмо си мислех да сложа нещо вкусно в хладилника за вашето пристигане…
— Направихте ли дубликат на ключовете?
— Как без резервен ключ? Ами ако нещо се случи?
— Незабавно напуснете моя апартамент.
— Винаги си така, Серафимочка. Аз с добри намерения…
— ВЪН. ОТ. МОЯ. АПАРТАМЕНТ.
Лукян ме дръпна за ръкава:
— Защо крещиш? Спри! Майка се грижи…
Безмълвно прибрах телефона в чантата си. Около нас шумеше вечерният Невски — туристи с фотоапарати, влюбени двойки, музиканти край подлеза. Всички толкова щастливи, безгрижни. А аз стоях посред проспекта и се опитвах да осмисля факта, че бъдещата ми тъща е превърнала апартамента ми в разклонение на дома си. Чудесен сувенир от Питер, няма що.
— Хайде в хотела — изцедих между зъбите.
Пътуването до Питер беше безнадеждно провалено. Във въздуха висеше това гадно напрежение — когато сякаш се караш, но се преструваш, че всичко е наред. Лукян периодично се опитваше да разведри обстановката:
— Симо, виж колко красива е набережната…
Аз само кимах. Вътре всичко кипеше. Никога не стигнахме до най-важното — откъде майка му отново има ключове? Няколко пъти започвах този разговор:
— Може би все пак обясни как ги направи?
— Симо, хайде да не разваляме пътуването…
— Значи майка ти тайно е направила дубликат и това е нормално?
— Достатъчно вече! — раздразнено ме дръпна за рамото. — Ще решим всичко у дома.
И отново се преструвахме, че се възхищаваме на забележителностите. Но аз знаех със сигурност — у дома ни очаква не само разговор за ключовете, а и поредната „изненада“ от Прасковия Антоновна. Интуицията не ме подведе.
