Един ден се върнах вкъщи и усетих мирис на белина, който удари в носа ми така, сякаш не съм влязла в апартамент, а в операционната на градската болница.
Точно това ми се случи в един прекрасен вторник. Отварям вратата и буквално се отдръпвам от химическия аромат. Първата ми мисъл беше, че нещо се е случило… А втората дойде, когато видях любимия си индукционен плот, цял надраскан, сякаш не са готвили върху него, а са тренирали фигурно пързаляне.
Лукян, годеникът ми, се появи вкъщи сякаш нищо не е станало. Стоя посред кухнята и посочвам плота:
Той свива рамене с вид, сякаш не вижда нищо особено:
— А, майка ми сигурно е влязла. Решила да ни помогне с почистването.
Чувствам как вулканът вътре в мен започва да кипи:
— Майка ти? А откъде майка ти има ключ от МОЯ апартамент?
— Ами, аз ѝ дадох — отговаря спокойно, все едно говори за пакет мляко от хладилника. — Никога не се знае какво може да се случи.
Ето го любимото „никога не се знае какво може да се случи“. Все едно без резервните ключове при свекървата веднага ще пропаднем в паралелна вселена, ще счупим ключалките и ще загубим всички ключове наведнъж.
— Какво, например, може да се случи? — опитвам се да говоря спокойно, въпреки че вътре вулканът вече изригва.
— Ами, тръбата може да се спука… или трябва да полеем цветята…
— Нямаме цветя, Лукян. А ако тръбата се спука — ще повикаме аварийна служба, както всички нормални хора. Все пак майка ти едва ли може сама да оправи тръбата.
Той ме гледа като разглезено дете, което не разбира очевидни неща:
— Серафима, това е майка ми. Тя иска да помогне. Виждаш ли, помогна ни с почистването!
„Иска да помогне“ ми струваше новия плот и, май, част от белите ми дробове — мирисът на белина все още не се беше изпарил.
Набрах номера на Прасковия Антонова, усещайки пулсацията на вената на слепоочието от яд.
— Здравейте, Прасковия Антонова. Знаете ли, днес се върнах вкъщи и открих… изненада.
— Ох, Серафимочко! — гласът на свекървата звънеше от радост. — Как ти се струва? Изчистих всичко, дезинфекцирах. Вие нямате време за това…
— Повредихте ми плота.
— Какво говориш! Просто го излъсках хубаво. Знаеш ли колко мазнина беше засъхнала? Специално с прахчето…
— Това е индукционен плот. Не може да се чисти с абразиви. Сега цялата повърхност е надраскана.
— И какво от това? Все пак е чист! А драскотините… кой ги гледа! Най-важно е хигиената.
— Прасковия Антонова — прекъснах я, усещайки, че още малко и ще експлодирам — може ли да ми обясните защо без разрешение влязохте и почистихте в апартамента ми?
— Как защо? Аз разбирам — никога не се знае какво може да се случи! Възможно е да се наложи помощ…
— Каква помощ? Какво трябва да се случи? Днес някой викаше ли ви на помощ?
— Ох, всякакво се случва в живота! Цели два часа чистих.
— Серафимочко, какво си ти, чужда ли? Ние сме една фамилия! Когато излезеш за Лукян…
— Още не сме семейство. И дори да бяхме — това е МОЯТ апартамент. Не съм давала разрешение да се правят копия на ключовете.
— Боже мой, каква си принципна! Само исках да помогна!
— Прасковия Антонова — гласът ми стана ледено студен — или си връщате ключовете доброволно, или сменям патроните. Избирайте.
Прекъснах разговора, без да дочета нейния възмутен отговор. Главата ми пулсираше от мириса на белина, а интуицията ме подсказваше — това е само началото.
