«Твърде грубо. Много подправки.» — каза с презрение Виктория Анатолиевна, преди майка ми да излее салата оливие върху прическата ѝ

В този дом, скрит зад фасадата на съвършенството, любовта се изправя лице в лице с жестоката истина.
Истории

— А какво стана с вашите родители?

— Майка все още преподава. На седемдесет години. Казва, че децата ѝ дават енергия. Баща е пенсионер. Те са щастливи.

— И гордеят ли се с това, което направиха тогава?,— Майка понякога се шегува. Казва — жалко, че не е имала фотоапарат под ръка. Такъв кадър изпуснахме. А ако сме сериозни — никога не е съжалявала. Смята, че е постъпила правилно.
— А Виктория Анатолиевна? Тя казваше ли нещо за този случай?
— Един път. Когато Андрей порасна. Седяхме в кухнята, пиехме чай. Изведнъж каза: „Твоята майка е жена с характер. Такива уважавам.“ И повече никога не се връщаше към темата.

Дарина се смее.
— Значи салатникът помирил всички?
— По някакъв начин да. Постави граници на всички. Показа кое е позволено и кое не.

Приближи се моят син Андрей. Прегърна Дарина за раменете.
— За какво си говорите, дами?
— Майка разказва семейни легенди — усмихва се Дарина.
— За салатника? — смее се Андрей. — Цялото семейство знае тази история. Баба Екатерина е легенда.
— Не осъждаш ли постъпката ѝ? — питам сина си.
— Мамо, аз съм ѝ внук. Тя винаги ме е защитавала. От хулиганите в двора. От несправедливите учители. Дори от вас с татко, когато бяхте прекалено строги. Разбира се, че не я осъждам.

Денис се приближава към нас.
— Месото е готово. Хайде да вечеряме.

На масата е топла атмосфера. Виктория Анатолиевна хвали чизкейка на Алиса. Татяна Павловна мълчи. Синът ми разказва за плановете за сватбата. Дарина сияе от щастие.

Гледам тази картина и си мисля колко е важно да умееш да защитаваш близките си. Не е задължително с салатник. С дума. С постъпка. Просто с присъствието си до тях.

За изненада, Виктория Анатолиевна беше учтива тази вечер. Когато се сбогувах с нея в антрето, тя ме погледна с някакво ново разбиране.
— Благодаря ти, че защити Дарина — тихо каза тя. — Семейството трябва да е крепост.
Аз мълчаливо кимнах.
— Виктория Анатолиевна — казах, без да осъзнавам напълно какво говоря — всичко е в миналото. Най-важното е, че разбрахме кое е важно.
Тя кимна. Прегърна ме. За първи път от двадесет години.

Когато всички си тръгнаха, седнахме с Денис на верандата.
— Добре мина вечерта — каза той.
— Да. Дарина е чудесна. Андрей направи правилния избор.
— А как е майка ти сега?

Смяхме се. Тази паралел е очевиден.
— Знаеш ли, дълго мислих — може би майка ми постъпи твърде жестоко тогава? — казах замислено. — Или в някои ситуации само така може да се стигне до човека? За да защитиш детето си?

Денис ме прегърна.
— Майка ти направи това, което смяташе за правилно. И се оказа права. Ние сме щастливи. Синът ни порасна добър човек. Какво друго има значение?

Седяхме, слушахме цикадите. Мислех колко удивително се преплитат съдбите. Как един единствен постъпка може да промени всичко. Колко е важно да имаш смелостта да защитиш любимите си.

Продължение на статията

Животопис