— Какъв е този сладкиш? — гръмко пита тя, насочвайки вилицата си към чийзкейка. — Извара някаква. А къде е бисквитата? Къде е кремът? Преди снахи пекоха „Наполеони“. „Медовик“. Стараеха се. А сега какво? Намазали извара и готово. Лентяйки станаха.
Дарина се червее. Побледнява. Понижава очи. И виждам в тях същия страх. Същата обърканост, която имах и аз преди двадесет години.
Гледам я. Сина ѝ, който стиска юмруци. Мъжа ѝ. Разбирам — ето го моят момент. Сега ще се реши каква свекърва ще бъда аз.
Не взимам салатиера. Времето е друго. И аз съм различна.
— Татяна Павловна, — казвам спокойно. Гласът ми е тих, но всички чуват. — В нашето семейство се уважаваме. Дарина е нашата бъдеща дъщеря. Щастливи сме, че е с нас. А нейният чийзкейк е най-вкусният. Приготвен с душа.
Правя пауза. Обхождам всички с поглед.
— Ако някой се чувства некомфортно в нашата компания, вратите са отворени.
Денис поставя ръка на рамото ми.
— Алена е права. Дарина, не обръщай внимание. Тетя Тоня просто обича да говори.
Лелата фърчи. Млъква. Но най-удивителното става по-късно.
Снаха Виктория Анатольевна се усмихва леко в чашата си. Вдига очи към мен. В тях няма злоба. Само странно одобрение.
— Правилно, Алена, — казва тихо. — Семейството трябва да се защитава.
Вечерта седим с Дарина на верандата. Пием чай. Разказвам ѝ историята за салатиера с оливие. Тя първоначално гледа недоверчиво. После се смее. Искрено, гласно.
— Алена Викторовна, сериозно? Пряко на главата?
— Пряко на главата, — усмихвам се. — Мислех, че е краят на света. Вечен срам. А сега разбирам — най-важният урок. Урок по достойнство.
— А как се развиха отношенията после? — пита Дарина. — Все пак още двадесет години трябваше да живеете заедно.
— Знаеш, странно е, — замислям се. — След този случай Виктория Анатольевна сякаш се промени. Никога повече не си позволи да ме обижда. Може би разбра — имам защитници. А може би се появи уважение. Към моите родители. Към тяхната смелост.
— И простихте ли на майка си?
— Не веднага. Дълго бях ядосана. Изглеждаше ми, че е всичко съсипала. Но когато Андрей се роди, разбрах. Майка защитаваше детето си. С единствения начин, който знаеше.
Дарина кимва. В очите ѝ има разбиране.
— А вашата свекърва… стана ли добра баба?
— Учудващо, да. С внука е съвсем различна. Мека. Грижовна. Може би с възрастта е придобила мъдрост. А може би разбра — семейството е по-важно от амбициите.
Седим, гледаме звездите. До нас мъжете палят мангал. Чувствам спокойствие и правилност на момента.
— Знаеш ли, Алена Викторовна, — казва замислено Дарина. — Винаги съм мечтала за такова семейство. Където те защитават. Където няма да те обидят.
— Сега имаш такова семейство, — усмихвам се. — Няма да позволим да те обидят. Обещавам.
Тя ми стисва благодарно ръката.
