И тогава се случва невероятното.
Моята тиха майка-учителка безмълвно става. Тя не крещи. Не се кара. Просто взима от масата голяма кристална купа със салата оливие. Приближава се до Виктория Анатолиевна и внимателно, но решително я излива върху прическата ѝ.
Майонезът тече по напудрените ѝ бузи. Парченца колбас се забиват в сивите кичури. Зелен грах се търкаля по покривката. В стаята цари тишина. Чуват се само часовниците, които тиктакат.,— За да не се прегрява от лоши мисли, Виктория Анатолиевна, — спокойно казва мама.
После става татко. Той не гледа към свекървата, а към Денис.
— А ти, сине, запомни. Съпругата е твой избор. Това е твоето семейство. Трябва да я защитаваш. Ако не можеш — няма да дадем дъщеря си. Тя е нашата единствена.
Той поставя ръка на рамото на мама.
— Екатерина, Алена, тръгваме към вкъщи.
Излизаме под техните каменни погледи. Не помня как слезнахме по стълбите, как се качихме в колата. Цял път гледах през прозореца и плачех. Не от обида към свекървата, а от срам. От дива срам за мама. Чувствах, че тя е разрушила живота ми.
Следващите дни минават като в мъгла. Денис е мрачен. Не ме обвинява, но и не ме подкрепя — просто мълчи. Убедена съм — това е краят.
След седмица той идва от работа и сяда до мен.
— Майка звъня, — казва тихо. — Иска развод.
Сърцето ми спира.
— И ти какво? — шепна.
— Казах ѝ… — той вдига очи. За първи път виждам в тях не сянката на майка му, а нещо свое, мъжко. — Казах ѝ, че тъстът е прав. Съпругата ми е семейството ми. Изборът съм го направил аз.
Тази вечер за първи път говорим откровено — за страховете му от майка му, за моите съмнения, за това, че семейството се гради от двама.
Връзките със свекървата не се оправят. Стават студено примирие. Тя вече не ме критикува в лицето, но между нас няма топлина. Купата с оливие се превръща в невидима граница.
Дълго се сърдя на мама. Мисля, че е постъпила жестоко. Всичко можеше да се реши с думи. Избягвам я, отговарям на обажданията кратко.
После се ражда синът Андрей. Виждам как мама го гледа — с каква нежност. И разбирам. Тя не е защитавала себе си, а мен. Своето дете. Може би неумело, но от все сърце.
Минават двадесет години.
Аз съм на четиридесет и четири. Водещ дизайнер съм в голяма агенция. Гласът ми е уверен, погледът твърд. Заедно с Денис отгледахме прекрасен син. Днес на вилата се запознаваме с неговата годеница.
Момичето се казва Дарина. Мило и малко плахо. С големи доверчиви очи. Работи като флорист. Донесе домашен чийзкейк — много вкусен.
На масата е цялото семейство. Старата вече Виктория Анатолиевна. Братовчедката на Денис — Татяна Павловна. Гласовита и рязка жена.
Виктория Анатолиевна мълчи. Тя е взела своето преди двадесет години.,Виктория Анатольевна мълчи. Тя си е извоювала своето преди двадесет години. Сега просто наблюдава. А Татяна Павловна е активна.
