Когато влязохме в апартамента на Виктория Анатолиевна, усетих как пространството около мен започна да тежи със своята съвършеност. Мебелите без нито една драскотина, кристалът, който отразяваше светлината като диаманти, и идеалните триъгълници на салфетките, подредени с прецизност до милиметър. Тук не живееха, тук поддържаха ред.
„Влезте“, каза Виктория Анатолиевна, гласът ѝ беше лишен от топлина, а погледът ѝ се плъзгаше по мен, спирайки се на всяка дреболия: от роклята до кутията с тортата „Птичье молоко“. Първоначално ми се стори, че това е просто първата вечеря и скоро ще свикна. Но после разбрах — всичко това беше само началото.
Апартаментът тежи със своята съвършеност. Тежка полирана мебел. Кристалът в серванта блести като скъпоценности. Погладените салфетки лежат триъгълници. Тук не живеят. Тук поддържат ред.
На масата вече седяха моите родители. Майка ми Екатерина — учителка в начално училище. Баща ми Валерий — инженер на завод. Обикновени хора. Добри и честни. Те изглеждаха чужди в този музей на съветското благополучие.
— Е, снаха, покажи какво си донесла, — командва Виктория Анатолиевна.
Отварям кутията. Тя взима нож. Отрязва малко парче. Опитва го с върха на езика.
— Прекалено сладко, — заключава тя. — В нашия дом ценят по-фин вкус. Нищо. Ще те научим.
Денис дръпва рамене. Баща ми намръщва се. А аз усещам как вътре всичко се свива. Вечерта едва започва.
Виктория Анатолиевна сяда начело на масата. Започват разпити.
— С какво се занимаваш, Алена?
— Аз съм дизайнер, Виктория Анатолиевна. Правя макети за реклама.
— Дизайнер — усмихва се тя. — Рисуваш картинки. Лека работа. Но пари много няма да донесе. Моят Денис е свикнал на друго ниво.
Гледам Денис. Той изучава узора на покривката. Не му е удобно. Но не смее да каже нищо на майка си.
— А родителите ти кои са? — продължава свекървата.
— Майка ми е учителка. Баща ми работи като инженер на завод, — отговаря баща ми вместо мен.
— Ясно, — протяга тя. — Обикновени хора. И ние сме от работническа среда. Всичко сме постигнали с ръцете си.
Това не е вярно. Виктория Анатолиевна никога не е работила. Тя успешно се омъжи за директор на отдел снабдяване. Цял живот е използвала неговото положение.
После се насочва към външния ми вид. Роклята „прекалено скромна“. Прическата „обикновена“. Гримът „плосък“. Мълча. Глъщам огорчението. Моля се вечерта да свърши по-бързо.
Майка ми седи с каменно лице. Не произнася и дума. Просто гледа свекървата. В погледа ѝ има нещо твърдо. Непознато за мен.
Кулминацията идва с основното ястие. Виктория Анатолиевна с презрение отдръпва чинията с моето запечено месо, което донесох.
— Твърде грубо. Много подправки. Веднага личи — момиче от обикновено семейство. Без блясък. Нищо, Денис, — потупва сина си по рамото тя. — Ще я превърнем в жена.
