— Дълго ли ще ревеш? — Иван затвори скъпия си куфар и ме погледна. Презрително, надменно.
Седях на ръба на леглото и се стараех да не хлипам. Не пред него. Само не пред него.
— Лар, наистина — раздразнено повдигна рамене, — държиш се като малко дете. Никой не е умрял. Просто ние с теб не се получихме.
Не се получи. За пет години брак. Той си тръгна при млада колежка, а аз останах само с наета квартира, петгодишна пауза в кариерата и пълното усещане за собствена безполезност.
— Парите за наема съм ти платил до края на месеца — Иван рязко стана делови. — После сама решавай какво да правиш.
— А какво да правя? — погледнах го в очите. — Къде да отида?
— При мама в Саратов, къде другаде? Или мислиш, че някой ще вземе теб — домакиня на тридесет и пет с дупка в автобиографията? В Москва? Наистина, Лариса? Мълчах. Какво да кажеш? Вероятно беше прав.
— Или ето какво — оживи се той — обади се на Машка, бяхте приятелки в университета. Тя май работи в кадрова агенция. Може пък да те уредят поне като чистачка.
Иван си тръгна същата вечер. Остави ключовете, каза, че ще вземе вещите по-късно, и това беше. А аз още час стоях в оцепенение, въртейки в главата въпроса: а сега какво?
— Трябва ни човек с опит в продажбите — момиче в строг костюм гледаше резюмето ми без никакъв интерес. — Имате прекъсване в кариерата… пет години. С какво се занимавахте през това време?
— Бях домакиня — казах почти шепнешком.
— Разбирам — отложи листа настрана. — Ще се свържем с вас.
Никой не ми се обади. Нито след първото интервю, нито след десетото. Краят на месеца наближаваше, парите намаляваха, а заедно с тях и надеждата.
— Лариса, защо си така? — съседката Нина ме хвана на входа. — Нещо се е случило?
Не помня защо заплаках точно там, на пейката. Вероятно просто не ми останаха сили да се държа. Нина слушаше мълчаливо, само понякога кимаше.
— Имаш висше образование, английски, а се скапваш заради някакъв глупак — каза тя, когато се излях. — Знаеш ли какво? Хайде при мен.
В квартирата на Нина миришеше на канела и ванилия. Тя направи чай и извади бисквити.
— Кажи, умееш ли да правиш нещо? Освен да плачеш — хитро примигна тя. — Шиеш ли, плетеш, готвиш?
Замислих се. Преди да се омъжа се увличах по изработването на бижута.,Я се замислих. Преди да се омъжа, се увличах по изработката на бижута. Плетях от мъниста, използвах естествени камъни. Дори познати ми поръчваха изделия. После Иван нарече това „децки дрънкулки“ и „несериозно занимание“, и аз постепенно спрях.
— Правех бижута някога…
— Бижута? — Нина оживя. — Ще покажеш ли?
У дома намерих стара кутия, скрита в най-далечния ъгъл на шкафа. Мъниста, обеци, гривни — неща, които някога ми носеха радост.
