— Колко още ще ревеш? — Иван закопча скъпия куфар и ме погледна с пренебрежение, от високо.
Седях на ръба на леглото и се стараех да не хлипам. Не пред него. Само не пред него.
— Лар, наистина, — раздразнено посяга с рамо той, — държиш се като малко дете. Никой не е умрял. Просто при нас с теб не се получи.
Не се получи. След пет години брак. Той си тръгваше при млада колежка, а аз останах само със наета квартира, петгодишна пауза в кариерата и пълно усещане за собствена безполезност.
— Парите за наема съм платил до края на месеца, — изведнъж Иван стана подчертана делови. — После решавай сама какво да правиш.
— А какво да правя? — погледнах го в очите. — Къде да отида?
— При мама в Саратов, къде другаде? Или мислиш, че някой ще вземе теб, домакиня на тридесет и пет с дупка в автобиографията? В Москва? Сериозно, Лариса? Мълчах. Какво да кажеш? Вероятно беше прав.
— Или ето какво, — оживи се той, — обади се на Машка, ти си била приятелка с нея в университета. Тя май работи в кадрова агенция. Може пък да те уредят поне като чистачка някъде.
Иван си тръгна същата вечер. Остави ключовете, каза, че ще си вземе нещата после, и толкова. А аз още един час седях в оцепенение, въртейки в мислите си въпроса: и какво сега?
— Търсим човек с опит в продажбите, — момичето в строг костюм гледаше резюмето ми без никакъв интерес. — Имате прекъсване в кариерата… пет години. С какво се занимавахте през това време?
— Бях домакиня, — изговорих почти на шепот.
— Ясно, — тя отложи листа настрани. — Ще се обадим.
Никой не се обади. Нито след първото интервю, нито след десетото. Краят на месеца наближаваше, парите намаляваха, а заедно с тях и надеждата.
— Лариса, защо си с наведена глава? — съседката Нина ме хвана при входа. — Нещо се случи?
Не помня защо заплаках точно там, на пейката. Вероятно просто нямах сили повече да се държа. Нина слушаше мълчаливо, само понякога кимаше.
— Имаш висше образование, английски език, а се сриваш заради някакъв глупак, — обобщи тя, след като се изплаках. — Знаеш ли какво? Хайде да идеш при мен.
В квартирата на Нина ухаеше на канела и ванилия. Тя направи чай и извади бисквити.
— Слушай, умееш ли нещо да правиш? Освен да плачеш, — тя хитро присви очи. — Да шиеш, да плетеш, да готвиш?
Я се замислих. Преди да се омъжа, се увличах по изработката на бижута.,— Я задумах се. Преди да се омъжа, се увличах по изработката на бижута. Плетях от мъниста, използвах естествени камъни. Дори познати ми поръчваха изделия. После Иван нарече това „детски дрънкулки“ и „несериозно занимание“, и постепенно спрях.
— Правила съм бижута някога…
— Бижута? — Нина оживя. — Ще ми покажеш?
Вкъщи намерих стара кутия, скрита в най-отдалечения ъгъл на гардероба. Гердани, обеци, гривни — това, което някога ми носеше радост.
