– Късметлийка си ти, миличка – възрастният доктор внимателно махаше превръзките от главата на Мария, – можеше съвсем без очи да останеш. От колкото време работя, такова нещо не съм виждал… Защо се усмихваш като благословена?

Мария наистина се усмихваше. Не се втурна към огледалото да види издрасканото си лице, не зададе никакви въпроси. Дори не попита кога ще заздравеят раните…

– Добре че само са одраскали кожата на главата – продължаваше да размишлява докторът, – можеше направо черепа ти да пробият… Късмет имаш… Усмихваш се? Да не те пратим на психиатър?

– Няма нужда да ме пращате никъде – отвърна най-сетне жената, – всичко е наред. А усмихвам се, защото мама ми най-сетне ще се успокои. И татко също…

– Ще се успокоят? Ама ти сериозно ли? Нали са починали… И двамата… Един след друг, ако не греша…

– Да, починаха. Ама спокойствие нямаха…

– Ти откъде знаеш?

– Така ми казаха… На сън… Знаете, има такива сънища – сякаш всичко се случва наяве…

– Знам, разбира се – докторът се замисли, – и аз съм виждал такива. Но… Каква е връзката с враните? Защо те нападнаха?

– Ами, не знам… – Мария явно не искаше да разказва, – знае ли човек?

– Тогава защо се усмихваш? Ой, май не казваш всичко, Мария… Добре. Разплетох те, сега ще сложим два пластира и си свободна.

– Благодаря ви, докторе…

– Няма за какво… Такава ми е работата… Но все пак, интересно ми е: защо точно враните те нападнаха? Много ли бяха? В селото казват, че цяла ято…

– А, кое ято… Те бяха двама… Мъж и жена…

Докторът изумен погледна пациентката:

– Сигурна ли си, че всичко е наред?

– Всичко е наред… Ще тръгвам…

– Не те ли е страх да вървиш сама? Аз на твое място след такова нещо не бих посмял… така веднага… Ами ако пак? Ако те чакат в парка?

– Едва ли – усмихна се Мария, – мисля, че и те се успокоиха…

– Добре, както искаш… Хайде, върви… Но внимавай… Следващия път може и очите да изкълват… Господи, какво говоря! Като че ли нападения от птици са нищо ново при нас…

– Не се притеснявайте, докторе. Ще бъда внимателна… За вас. – отново се усмихна Мария и излезе от кабинета.

Към дома си тръгна сама. През парка… Защо ли беше сигурна, че инцидентът е приключил и вчерашното нападение няма да се повтори. Никога…

***

Защо птиците се влюбиха в къщата на родителите ѝ, може само да се гадае.

Случи се преди много години. Мария тогава беше още дете…

Първо къщата беше окупирана от горски гълъби. Заселиха се под покрива, започнаха да мътят пиленца.

В началото родителите се умиляваха, но после започнаха да се ядосват.

– Целия покрив го оцапаха – мърмореше майката, – миризмата е на целия двор…​​– Аха, – отвърна бащата, – ей сега ще вземат да ни направят бъркотия на главата…​​

​​– Простора да суша е истински ужас, – оплакваше се майката, – само гледай цял ден и ги гони, дори два… Направи нещо… За да не се настаняват тук… Омръзна ми…​​

​​– Какво да направя? Да запуша покрива?​​

​​– Ами, запуши го…​​

​​– Добре. На есен ще ги отрежа оттук…​​

​​И направи. Запълни всички пролуки, прозорчетата под покрива, а накрая покри с нови керемиди. После сложи и въртележка със звук – да плаши птиците…​​

​​Долетяха гълъбите, но „апартаментът“ беше затворен. Нямаше как да се вмъкнат. Повъртяха се, повъртяха се, а после отлетяха…​​

​​Собствениците въздъхнаха с облекчение…​​

​​Няколко години живяха спокойно. Бащата дори махна въртележката от покрива – много натрапчив беше шумът ѝ.​​

​​Но щом я махнаха, под покрива на къщата започнаха да свиват гнезда… лястовиците.​

​​Отначало дори не ги забелязаха – били избрали място от другата страна на двора, а когато ги видяха, махнаха с ръка:​​

​​– Лястовичките не са като гълъбите. Те носят късмет. Нека живеят…​​

​​След няколко години и това съжителство започна да тежи…​​

​​Семейството на лястовиците растеше, децата на първите заселници също започнаха да лепят гнезда „под родния“ покрив…​​

​​Едно се появи точно над входа на къщата…​​

​​И започнаха проблемите… В началото майката мълчаливо чистеше верандата от птичите изпражнения, но след като осъзна безсмислието на това действие, започна да се възмущава:​​

​​– До кога ще чистя всичко това? Нямам ли друга работа?​​

​​– И какво предлагаш? – питаше бащата, макар да знаеше отлично какво иска жена му.​​​

​​– Свали гнездата и това е. На пролет ще дойдат, като гълъбите, ще видят, че няма къде да се настанят, и ще отлетят…​​​

​​– Ти какво, искаш да унищожа всички гнезда? – намръщи се бащата. Той по някаква причина изпитваше съжаление към лястовиците, обичаше да ги наблюдава…​​​

​​– Не, ще оставиш едно, – саркастично отвърна майката, – разбира се, че всички… За какво са ни? Само мръсотия и шум… Няма покой… Та ще ги махнеш ли?​​​

​​Бащата кимна.​​

​​Веднага щом гнездата се опразниха, с голямо усилие свали всички до едно.​​​

​​Майката беше много доволна.​​

​​Но пролетта ѝ донесе разочарование. За разлика от „послушните“ гълъби, лястовиците започнаха да възстановяват гнездата!​​​

​​Тогава майката буквално застави бащата да ги събори отново, когато вече бяха почти възстановени.​​​

​​– Те няма да успеят! – опитваше се да се съпротивлява бащата.​​​

​​– Какво няма да успеят?​​

​​– Да отгледат пиленцата!​​– И какво от това? Догодина ще наваксат – отвърна майката и се върна към заниманията си…

Бащата отново се подчини. Разруши гнездата, докато съчувствено гледаше лястовиците, които прехвърчаха насам-натам, без да разбират какво се случва…

С една дума, отърваха се и от лястовиците…

Няколко години живяха спокойно.

После обаче, до къщата, на висока бреза, се засели семейство врани…

– Пак същата история! – възкликна майката. – Какво им е толкова сладко тук? Трябва да им попречим да свият гнездо…

– Как ще им попречиш? Високо е… – отвърна бащата. – Нито ще ги виждаме.

– Да бе, само ще ги чуваме! Не понасям крякането им… Ще ни донесе нещастие… Направи нещо…

– Прави каквото искаш! – ядоса се бащата. – На мен не ми пречат. И знаеш ли изобщо, че враните живеят по двойки за цял живот? Като лебедите… А животът им е дълъг… Гнездата им пък са почти вечни. Представяш ли си колко са умни?

– Глупости – отсече майката. – Няма да ги търпя. Ако ти не направиш нещо, друг ще го направи…

Заплахата не подейства. Враните живяха там няколко години…

Скоро на дървото вече имаше повече от едно гнездо…

Тогава майката реши, че е време за действие…

Гонеше враните, клатеше дървото, дори се опитваше да ги изгони с дим…

Нищо не помогна. Враните крякаха недоволно, но не отлитаха…

С удивителна упоритост продължаваха да отглеждат следващото си поколение…

И тогава майката взе кардинално решение.

Помоли един познат да се качи на дървото и да изхвърли пилетата…

Познатият първоначално отказваше, но, след като видя „течен долар“, накъде неохотно се съгласи…

Докато възрастните врани ги нямаше, той направи това, за което бе помолен…

Когато „родителите“ се върнаха, безпомощните пиленца вече лежаха под дървото.

Нещастните птици кръжаха над тях, пищейки…

Майката не издържа да слуша това. Грабна метла и тръгна „в атака“.

Птиците се увъртаха, но не отлитаха… Вероятно все още се надяваха на нещо…

И тогава стана нещо невероятно. Майката се сети, че на оградата виси мрежа…

В яростта си грабна мрежата и я хвърли върху птиците… Вранът успя да се измъкне… Но приятелката му… Тя попадна в капана. Незграбно скачаше под мрежата, до своите пилета, опитвайки се да се освободи… Но дори това не беше достатъчно за майката: тя започна да удря нещастната птица с метлата…

Не е известно какво щеше да се случи, ако не се бе появил бащата…

Той буквално избута съпругата си настрана и освободи „затворничката“. Виждайки загиналите пиленца, се разкрещя…

Враните кръжаха известно време над двора…А после те отлетяха…

Оставяйки след себе си дълго ехтящия в главата злокобен крясък…

Майката беше доволна:

– Надявам се, те разбраха всичко…

Бащата я погледна продължително, нищо не каза и се прибра в къщата…

От този ден в семейството на Мария всичко се обърка. Родителите ѝ не просто се караха – те стигаха до бой…

После бащата започна да пие…

После майка ѝ се разболя…

Изгори за две години…

След погребението бащата съвсем изпадна – не изтрезняваше…

Веднъж заспа с цигара…

Част от къщата изгоря. И то именно тая, която беше по-близо до същата тази гарванова бреза…

Всъщност не само стопаните я наричаха така…

Всички съседи в околността редовно виждаха на нея две огромни гарвани и чуваха злокобния им крясък…

Мария остана сама. Постепенно оправи къщата. Брезата, която също беше засегната от пожара, новата стопанка отсече. Не сама, разбира се… Но все пак…

Дълбоко в душата си Мария ужасно искаше да забрави онзи кошмар, който някога беше причинила майка ѝ… А брезата с присъствието си постоянно напомняше за всичко това… И тези гарвани…

Дали бяха именно същите птици, Мария не се замисляше. Но да ги чува – беше истинско мъчение…

И затова Мария се надяваше – махне ли се проклетото дърво, ще си тръгнат и птиците.

Но не би. Двойката се завръщаше отново и отново. Кацаха на оградата, на пейката или на нещо друго. А понякога дори – съвсем по стопанински се разхождаха из двора и не спираха да грачат…

Мария започна да ги прогонва… А кой не би го направил?

И тогава тя сънува…

Баща ѝ и майка ѝ – изнемощели, полуразголени, стоят на някакво поле… Земята под тях се е напукала от суша…

Над главите им – червено слънце и ято черни птици…

Кръжат около тях, не спират да крещят…

Изведнъж всичко наоколо засия…

Появи се някакъв човек…

Много висок…

На огромните му длани – зърна…

Той протяга ръцете си напред, птиците доверчиво се събират около него, кълват угощението…И постепенно стават невероятно бели…

Такива Мария никога не беше виждала…

– Храни ги, дъще, – едва прошепва майка ѝ със сухите си устни, но Мария я чуваше съвсем ясно…

– За нас, – също така тихо добави баща ѝ…

Сънят беше толкова реален… Мария отиде при съседката, която беше много стара и мъдра. Попита я какво може да означава този сън…

– Зле им е там, – каза след кратък размисъл старицата, – неспокойно… А птиците – храни ги… Говорят, че могат да помагат на душите на починалите…

Мария се прибра вкъщи със смутена душа… Толкова жал ѝ стана за родителите ѝ… Спомни си как някога те са спасявали птици…

Сълзите сами потекоха по бузите ѝ…

Добре поне, че в парка, през който минаваше, нямаше никого…

И изведнъж… Мария не успя да разбере какво се случва…

Почувства удар по главата, а след това нещо започна да къса косите ѝ и да я драска…

Поне така ѝ се стори…

Жената изкрещя с див писък…

Падна… Обърна се по гръб и видя, че я атакуват… познати гарвани… От ужас Мария дори спря да крещи…

Но за сметка на това, две жени, които минаваха наблизо, вдигнаха шум. Те повикаха линейка…

Два дни Мария прекара в болницата. Раните бяха несериозни… По-скоро психологически…

Но това ѝ даде време за размисъл…

И Мария стигна до заключение: птиците ѝ отмъщават за родителите… Познаваха я, виждали са я в къщата…

„Това е добре – помисли си Мария, – надявам се, че ще се успокоят… И мама, и татко – също… Кой знае, може би това ще им помогне по някакъв начин“…

Учудващо, но когато се прибра вкъщи, тя видя познатата двойка… Гарваните седяха на покрива на къщата и… мълчаха…

Мария им изнесе зърна, с които хранеше кокошките си… Разсипа ги на пейката и се отдръпна настрани… Първи към „мирното угощение“ се спусна гарванът… След него – партньорката му…

Оттогава досадното грачене в двора спря…

Мария започна редовно да храни птиците… През есента сложи много хранилки…

Колко много пернати прие през зимата!

Пролетта в двора ѝ се появиха къщички за птици…

С една дума, с времето около къщата на Мария се оформи истински птичарник…

Начело са двата огромни гарвана…

Родителите на Мария повече не я сънуват…

P. S. Харесайте и се абонирайте за нашия канал.

Дереккөз