– Отиваме на море, Василиса. Само ти и аз – на истинските плажове, в топлата вода и под слънцето!,— Ние ще отидем на море, Василиса. Само ти и аз — на истински плажове, в топлата вода и към слънцето!
— На море?! — Василиса подскочи толкова силно, че кепето ѝ почти падна. — Ура-а-а!
— Да, моя хубавице! Тръгваме още днес.
Те повикаха такси и скоро се озоваха в летището, пълно с суета и очаквания. Василиса с интерес разглеждаше таблото, самолетите и хората — всичко беше ново и вълнуващо. След не толкова дълъг полет те кацнаха в Геленджик, където ги посрещна мекият морски бриз и топлото вечерно слънце.
В същата нощ те се потопиха в меки вълни — морето беше топло и гальовно, а Василиса пищеше от възторг. Съседите на плажа се обръщаха към нейния силен смях — това морско щастие щеше да стигне за цялото лято.
Слънцето, лазурното небе и невероятната гледка от прозореца на хотела — всичко това изпълваше сърцата на майката и дъщерята с радост и спокойствие. Всяка вечер преди сън Катя слушаше впечатленията на дъщеря си, които бяха много.
След десет дни се върнаха у дома вече съвсем различни — загорели, усмихнати, изпълнени с впечатления и любов. Щом Василиса прекрачи прага, тя силно извика към баща си:
— Бяхме на море! Плувахме и събирахме миди! Знаеш ли колко съм донесла?
Саша, който тъкмо се бе върнал от работа, спря неподвижен вратата на спалнята.
— Какво си направила?! — обърна се той към съпругата си, гласът му трепереше от възмущение. — Защо не ме попита?! Как въобще посмя да направиш всичко зад гърба ми? И майка ти също е добра — каза, че сте при нея, когато ѝ звънях.
Но Катя вече не желаеше да слуша мъжа си:
— Знаех, че няма да разрешиш. Разбрах на морето, че вече не искам да живея както преди. Това не беше почивка, а време да отделя житото от плявата. Можеш да вземеш колата, вещите си и да си тръгнеш. Днес.
Настана тишина в стаята. Василиса стоеше до майка си, притиснала се към нея. Саша, който не очакваше такава откровеност от жена си, дори не знаеше какво да каже. Катя, забелязвайки това, подаде чанта на мъжа си.
Те с Василиса започнаха да разпределят багажите, а Саша така и не разбра какво се случва. Беше сякаш невидим: жена му се занимаваше със своите работи, дъщеря му избяга в стаята да си играе, а той стоеше сам в коридора и не знаеше какво да прави.
— Няма ли да събираш нещата? Ще си тръгнеш с празни ръце? — попита го Катя, като хвърляше дрехи в пералнята.
— Е, почакай малко. Не може така рязко. Трябва да говорим.
— Нямаме какво да говорим. Утре ще подам молба за развод.
— Няма ли да ми дадеш шанс?
— Вече имаше сто шанса. Но ти дори не предложи да вземеш дъщеря ни от вилата или да я закараш някъде. Аз дори не трябваше да се крия — ти така или иначе не обръщаше внимание на нас с дъщеря. А сега — край. Тръгвай по-добре.
— А къде ще живея? — възмути се Александър.
— Това вече не са мои проблеми. Живял си сам? Свикнал? Продължавай тогава! И освободи апартамента ми! Между другото, претендирам и за половината от колата. Така че ще трябва да получиш половината от парите при продажбата ѝ. А сега — иди…
Саша стоеше мълчаливо, но с всяка секунда гордостта му отстъпваше пред реалността. Катя вече не молеше, не убеждаваше и не се оплакваше.
— Катя, сериозно ли? — тихо каза той. — Това е… нашето семейство. Толкова години сме заедно.
— Точно така. Толкова години, а ти така и не се научи да бъдеш до нас и да се грижиш за семейството си, — Катя си избърса ръцете с кърпа и се обърна. — Това е решение, което трябваше да взема отдавна. И го взех.
Той искаше да каже нещо, да се оправдае, да обвинява, но думите не идваха. Катя вече не беше онази, която прощава и търпи. Тя се промени — стана жена, която най-сетне избра себе си.
— Ще събера багажа си, — хрипкаво промълви Александър.
— Направи го сега, — кимна Катя и се върна при дъщеря си, която с радост показваше на баба си по видеовръзка морските си находки.
Саша си тръгна и в апартамента стана някак леко. След време разводът беше официално оформен. Катя си купи евтина кола с спестените пари и те с дъщеря ѝ започнаха да пътуват не само из областта, но и до близките градове.
Изглеждаше, че Катя не желае нищо повече… Така ѝ се струваше, докато две години след развода не срещна Антон.
Благодаря ви за интереса към моите истории!
Благодаря за коментарите, споделянията и абонаментите! Пожелавам ви всичко най-добро!
Може да ви хареса също:
