Саша се сети за връщането на жена си едва късно вечерта. И то се сети само когато му потрябва колата, а ключовете не бяха на обичайното място.,— Кога ще си вкъщи? — в слушалката прозвуча недоволният глас на съпруга.
— Днес няма да идвам. Утре, — отговори Катя накратко.
— Как така утре? Имам нужда от колата. Искам да отида при Валера.
— Поръчай такси. Намисли нещо. Вече е късно, няма да тръгна никъде, — Катя знаеше, че сега мъжът ще започне да крещи и да се възмущава, затова просто прекъсна разговора.
Катя безмълвно изключи звука на телефона и го остави с екрана надолу на перваза. Тя вече беше развалила доста от днешния ден. Саша в този момент се ядосваше в апартамента, сред мръсните чаши и своите важни дела.
Когато Василиса, изморена от водните забавления, най-сетне заспа в спалнята с отворен прозорец, Катя и Валентина Игоревна се настаниха на верандата. Въздухът беше мек, топъл, с леки аромати на цветя и прясно окосена трева. Навсякъде беше удивително тихо. Само рядко щракване на щурци нарушаваше тази летна идилия.
— Знаеш ли, мамо, — започна Катя, стискайки в ръце чаша с топло мляко, — аз всъщност не очаквам много от Саша. Просто елементарно внимание и грижа. Да каже: „Уморена си — ще ти помогна. Искаш на море — значи ще отидем“.
— Саша винаги е бил пестелив с тези мъжки прояви, — тихо допълни Валентина Игоревна.
— Вече не мечтая дори да ми носи цветя. Просто… да ме забелязва и усилията ми всеки ден за семейството. Ние не сме чужди хора…
— Не сте, разбира се. Но когато човек е твърде дълго до теб, започваш да го възприемаш за даденост, — въздъхна майката. — Така става… Трябва да напомняш на мъжа си, че си жива, че те обижда подобно отношение.
Катя горчиво се усмихна. Точно така се чувстваше — като някакъв работен персонал, на когото може да се прехвърли цялата рутинна работа: грижи за детето, чистене, готвене, пазаруване и всичко подобно.
Валентина Игоревна продължи спокойно, без да осъжда и без да заставя дъщеря си на своя страна, както често става в разговорите между родители и деца. Тя просто слушаше и понякога вмъкваше неутрални фрази.
— Не можеш да си представиш колко е важно това, мамо, — изведнъж Катя погледна майка си в очите. — Че винаги си до мен, когато имам нужда… и никога не си ми казвала неща от рода на: „Ами какво искаш? Всички мъже са такива“, „Търпи, другите някак си живеят“, „Разводът е позор за цял живот“. Ти просто ме слушаш и това е… Това наистина струва много.
— Защото си моя момиче, моя дъщеря, макар и вече голяма, — меко каза Валентина Игоревна. — Твоят живот е твой живот. Трябва сама да правиш грешки и да трупаш опит. Никой друг освен теб не може да постъпи по-добре.
Катя кимна. Изведнъж почувства облекчение.
— Знаеш ли, мамо, — каза тя след минута мълчание, — може би наистина да отидем с Василиса на море. Двете, без Саша. Ще ни се отрази добре и на двете. А и имам пари. Цяла година събирах.
Валентина Игоревна се усмихна:
— Ето, добре. Аз ще ти помогна да купиш билетите. Считай, че е подарък от баба за внучката. И за мама, между другото.
Катя се върна у дома на следващия ден около обяд. Влезе в апартамента, събу се и видя, че Саша се беше разположил на дивана. До него лежеше кутия от пица, която явно беше изял още вчера.
— Е, най-накрая! — недоволно каза мъжът, без да става. — Взела си колата за цял ден, а аз трябваше да седя вкъщи като глупак. Между другото, с Валера се бяхме уговорили — щяхме да отидем на риболов извън града. И какво? Провал!
Катя не го погледна, остави чантата до вратата и отиде към кухнята.
— Защо не си поръча такси? — попита спокойно, пълнейки чайника с вода.
— Защото имам кола, ако си забравила! — избухна Саша. — Ще се возя ли с някого…
— А на мен удобно ли ми е да се влача с чанти и дете с автобус, а на теб не? — отвърна Катя.
Саша искаше да каже нещо, но Катя вече беше влязла в банята и затвори вратата след себе си.
Цялата следваща седмица тя се стараеше да не повдига темата за пътуването. Но мислите не напускаха главата ѝ: заслужава ли си да пътува сама с дъщеря си? Да говори ли с Саша за това? Или просто да замине тихо, да купи билетите и да съобщи след това?
Дори беше принтирала няколко оферти за турове, но не събра смелост да ги плати. Колебаеше се. Вечерите си мислено водеше разговори с мъжа си: обясняваше, оправдаваше се, а после в същите мисли се караше и блъскаше въображаеми врати.
После се случи нещо, което нареди всичко на мястото.
