— Утре заминавам при мама на вилата. За седмица, а може и повече. А кой ще пере и глади твоите ризи — не е мой проблем.
— Как така заминаваш? Мислех, че ще си вкъщи. Най-после ще подредиш всичко както трябва.
— Не, реших, че по-добре ще си почина при мама.
Саша седеше на кухненската маса с чаша кафе и правеше вид, че чете новините на телефона си. Всъщност, той внимателно следеше всяко движение на жена си, усещайки напрежение във всяка нейна стъпка.
Катя мълчеше вече трети ден и това беше по-страшно от всякакви скандали. Всичко започна с поредното им „обсъждане“ на отпуска. По-точно — с отказа на Саша да отидат на море.
Тази година за първи път от много време имаха както време, така и спестявания. Катя отдавна мечтаеше за пътуване до морето. Последният път бяха в Сочи преди десет години, само двамата. Междувременно им се роди дъщеря — Василиса, която до сега не беше виждала морето и бурните му вълни с бяла пяна.
Екатерина също мечтаеше за слънце и топъл пясък. Не я притесняваше мирисът на слънцезащитен крем, скърцането на шезлонгите и дори безкрайните викове и суетня на плажа.
Но Александър отново застана на своето:
— Казвах ти, че не понасям такъв вид почивка! Тези тълпи от хора, жегата, пясъкът в обувките… А и аз съм за извън града. Там е спокойно, хладно под климатика и няма суета.
— Мислиш само за себе си. А Василиса никога не е виждала истинско море! — каза Катя, надявайки се тази информация поне малко да трогне съпруга ѝ.
— За какво ѝ е море? Какъв прекрасен басейн купихме миналата година! — отмахна се той, продължавайки да чете новините.
Катя нервно оправи тениската на дъщеря си, закопча ципа на раничката ѝ и отмести настрани торбата с играчки. На кухненската маса лежеше списъкът: бански, джапанки, панамка, книга със приказки, топка… Всичко трябваше да е наред, но в душата ѝ беше неспокойно.
Саша все още седеше на масата, лениво прелиствал новинарския поток. За последния половин час не попита нито веднъж дали има нужда от помощ. Нито за пътя, нито за нещата, нито за Василиса. И заради това на Катя ѝ се искаше едновременно да крещи и да плаче.
— Мамо, а взехме ли плувните очила? — момичето дръпна майка си за ръката.
— Да, сложих ги, зайче. Всичко е в раничката ти, — Катя изкара усмивка, но в душата ѝ беше много тревожно.
— Слушай, може би все пак да те закарам? — без да вдига поглед от телефона, каза Саша.
Катя го погледна с удивление, в което се смесваха умора, яд и капка обида.
— Не е нужно. Ще се справим сами, — отговори накратко тя.
С тези думи грабна ключовете от колата и излезе навън с дъщеря си.
Валентина Игоревна стоеше до портата в шарена престилка, с китка копър в ръка. Забеляза колата отдалеч и побърза да ги посрещне.
— Моите красавици пристигнаха! — радостно възкликна жената, помагайки да извадят от багажника торбата с продукти.
Василиса веднага се втурна към къщата, знаейки, че баба, както винаги, беше приготвила любимите ѝ палачинки. А Катя занесе всичко в дома, после бавно седна на пейката при верандата.
Валентина Игоревна постави чиния с палачинки и ягодово сладко пред внучката, а сама излезе на верандата.
— Нещо се е случило? — меко попита тя дъщеря си.
Катя мълча дълго. После прибра косата си зад ушите, въздъхна и разказа всичко. За отказа на мъжа ѝ да отидат на море, за безразличието му, за проклетия басейн, с който според Саша можело да се замени всичко на света. За това как тя отново и отново прави крачка назад, за да запази видимостта на щастлив семеен живот.
Валентина Игоревна слушаше внимателно и не прекъсваше. После здраво стисна ръката на Катя и тихо каза:
— Дъще, ти имаш право на щастие, на почивка и на подкрепа. Ако искаш, остани с нощувка. Ще бъдете с Василиса при мен този уикенд?
— Честно казано, дори не съм взела никакви дрехи със себе си.
— Няма страшно. Ще намерим нещо от старите. За десет години не си качила и грам, така че всичко ще ти пасне.
Така се и решиха. Катя с удоволствие се зае с градината — поля лехите, разрохка любимите цветя на мама и изяде много малини. Вечерта заедно с дъщеря си плуваха в басейна, после пиха ягодов компот и слушаха как цикадите пищят.
