И аз не вярвах, докато не видях с очите си. Ти, Наталия, решавай сама. Аз в понеделник ще подам за развод.​

​​Слухове, че мъжът на Наталия има друга жена, отдавна обикаляха селото. В магазина някой нещо ще прошепне, на пейките ще обсъдят зад гърба ѝ, а мъжете ще намигнат и ще се подхилват, когато видят Сергей с Наталия. В малко село като това всичко се вижда, нищо не може да се скрие.​

​​Но Наталия не показваше нищо, дори намек за съмнение. Ако не го е хванала на местопрестъплението, значи няма основание за подозрения. Спокойно хващаше Сергей под ръка и, както обикновено, в неделя ходеха заедно на кино.​

​​И защо да се съмнява? Сергей носеше вкъщи всяка спечелена стотинка, дори когато изкарваше допълнителни доходи. Сутрин отиваше на работа, вечер се връщаше вкъщи, а понякога дори успяваше да дойде на обяд.​

​​Сергей не само изглеждаше добре, но беше и весел, обаятелен човек. Имаше пронизващи очи, цвета на силен чай, твърда брадичка и широки рамене. Можеше да пийне малко, да се включи в компания, но винаги знаеше кога да спре. Наталия се чувстваше с него като зад здрава стена и вярваше, че хората просто завиждат.​

​​И тя самата беше красива, изпъкваща жена. Като узряло ябълко — свежа, стегната, с гъсти черни вежди, дълга плитка до кръста, бяла кожа и зелени очи като лятна трева.​

​​Сергей, след като се върна от казармата през 1980 година, започна да работи като шофьор при председателя на селския съвет. Павел Петрович го ценеше заради труда му, вярвайки, че всяка работа е почетна. Може би затова в „Гречиха“ животът беше по-добър — защото имаше кой да следи за реда и да държи всичко под контрол.​

​​Жената на Павел Петрович беше по-млада от него. На сватбата на Сергей и Наталия той я представи. Пет години бяха женени и имаха син. Елена си пазеше градския стил — вървеше изправена, слаба като тревичка, която се люлее на вятъра, с книга в ръка. Работеше като учителка в началното училище. Разговаряше със селяните само по теми за времето и учениците.​

​​Наталия, завършила курсове за фризьор, започна да работи повече вкъщи. Три дни седмично беше в единствения фризьорски салон в селото, а останалите дни приемаше клиенти у дома. Купи си инструменти, оборудва малък кът до една от стаите, загради го с перде, сложи огледало — стана уютно.​

​​Около обяд Наталия очакваше майка си. Тя отдавна я беше молила да я подстриже и боядиса. Докато работеше с гребен и ножица по косата на майка си, Наталия реши да заговори:​

​​— Мамо, кажи ми какво да правя? Вчера се връщах бързо от магазина, а съседката пак ме спря: „Тичаш насам-натам, а и мъжът ти тича…“ и се смее.​

​​— Не ѝ обръщай внимание, завиждат, — опита се да я успокои майка ѝ.​

​​— На какво да ми завиждат? Не е смешно, вече започнах да спя неспокойно.​

​​— Говорила ли си със Сергей?​

​​— Не, разбира се, не съм луда.​

​​— Напротив. Трябваше. Обаче обманът се усеща, щом го има. Майка ми ми разказваше как сестра ѝ върна мъжа си вкъщи. Взела му връзките от обувките и наричала: „Гулял, гулял, отгулял. Време е да спреш!“, а като слагала новите, казвала: „Тук ти е домът, тук ти е мястото!“​

​​— И? — учудено попита Наталия, повдигайки вежди.​

​​— Какво „и“?​

​​— Върна ли го?​

​​— Върна го. Но той после започна да пие и тя пак с наричания го лекуваше. Обаче дълго не живя. Може да е умрял сам, а може да го е отровила с билки, не знам. Но кой знае, може пък тези неща действат.​

​​След този разговор с майка си Наталия започна да спи още по-лошо. Гледаше мъжа си и отвръщаше поглед. Той я обича, какви наричания?​

​​Но веднъж Сергей се върна по-късно от обикновено, суетеше се, обръщаше се настрани, сякаш криеше нещо.​

​​— На работа ли нещо стана?​

​​— Не. Тъкмо бързах днес, спънах се и скъсах връзка, а ботушът се одраска.​

​​Наталия погледна обувката му на прага.​

​​— Ще купя нови връзки, а драскотината намажи с крем. Къде се спъна?​

​​И Сергей започна да говори, но очевидно лъжеше. Наталия го усети вътрешно, за първи път в живота си разбра как думите могат да бъдат лепкави и фалшиви. Не чуваше какво ѝ говори, просто знаеше, че това е лъжа, разбираше го на друго ниво.​

​​Трябваше да диша дълбоко, за да не припадне.​

​​На следващия ден Наталия стоеше пред щанда в магазина и разглеждаше връзки за обувки. Имаше само два вида — бели и черни. Нито едните, нито другите пасваха на синия ботуш. ​— Дайте ми връзки, бели, — уточни Наталия и сложи парите на тезгяха.

Наталия дълго вадеше връзката от първия ботуш. Повтаряше и повтаряше онези думи, които бе чула от майка си. Над втория ботуш също прекара доста време. Когато вдяваше връзките, дори затвори очи, за да вложи в изричаните думи цялата си енергия, цялото си желание да върне мъжа си.

— Наталия, Наташ, — повика я мъжът ѝ сутринта. — Какво е това? Защо са бели?

— Нямаше други, ще докарат в магазина, ще ги сменя.

— А старите не можеше ли да сложиш?

— Не. Старите са само моите, къси са.

— Добре. То май не личи много в колата.

— Разбира се, добре, до довечера, — Наталия махна с ръка, без да се обръща, докато събираше чиниите от масата.

Мъжът ѝ излезе, а тя без сили седна на табуретката. Сякаш за една секунда всичко в нея се изцеди. Сергей тръгна, а Наталия все още седеше.

— Господарке, вкъщи ли сте? — тя дори не чу, когато гостът почука на вратата.

— Ох, Павел Петрович, здравейте, замислих се, не ви чух как влизате.

— Не успях да видя Сергей, вече тръгна ли?

— Тръгна, от няма и десет минути.

— Жалко. В петък трябва да ходя в града, исках да му дам нещо да свърши.

— Ой, Павел Петрович, — Наталия се смути и сведе поглед. — А до петък в бръснарницата няма да има никого.

— Какво, обрасъл съм ли? — пошегува се той, минавайки с ръка през гъстата си коса.

— Да. Трябва да подрежем. Все пак в града ще ходите. Искате ли да ви оправя?

— Заета ли сте?

— Не-еее, — махна тя с ръка и издърпа завесата.

— О, вече мислех, че ще трябва до бръснарницата да ходим.

— Роднини и познати имам много, често искат да ги подстрижа, та намерих решение.

— Е, и стотинка изкарваш тогава, — добави председателят.

— Изкарвам, не крия, че взимам пари за подстригването.

— Не го казвам със злоба, в добро го казвам.

— Не се обидих, Павел Петрович, настанявайте се.

Наталия уви председателя с наметало и се захвана за работа. Ножиците весело звънтяха във въздуха, а гребенът ги следеше неотлъчно. Само от време на време тя поглеждаше в огледалото, уверявайки се, че всичко е наред, преди отново да застриже.

— Как са съпругата и синът ви? — внезапно попита тя, а мъжът на стола се изправи от изненада.

За Наталия този въпрос беше обичаен, тя често разговаряше с клиентите си и внимателно слушаше историите им.— Синко добре е. Чете вече гладко, Лена го учи да смята. Само се уморява, тези тетрадки, проклети да са…

— Професията ѝ е такава, че трябва не само физическа, но и душевна сила. А у дома – пране, чистене…

— Да беше. Майка ми идва и помага. Лена нищо не пипва.

Наташа дори спряла да подстригва.

— Да. А напоследък толкова се уморява, че мен и сина дори не забелязва. Казвам ѝ нещо, а тя само „а?“ и препитва пак…

Наташа и през ум не ѝ мина, че разговорът може да поеме в такава посока. Не си бе представяла, че сам председателят ще ѝ се открие така.

— А вие я заведете на театър през ваканцията. Елена сигурно обича театъра?

— Много, — каза усмихнат мъжът, вдъхновен от идеята.

— Аз съм ходила веднъж на театър като малка и много ми хареса. За една жена, Павел Петрович, вниманието е важно. Така ще забрави грижите и няма да се оплаква, че е уморена.

— Благодаря за подстригването, Наташа, а за съвета — специална благодарност. Още в петък ще взема билети.

Наташа го изпрати до вратата, погледна след него през прозореца и си помисли: „Какво ли още ѝ трябва на Лена? Какъв мъж!“

Наталия и Елена бяха на една и съща възраст – със седем години по-млади от Павел Петрович. Наташа харесваше председателя. Представителен мъж, но зает. А към чуждото тя имаше само един отговор – не.

Месец по-късно Павел Петрович дойде в обедната почивка в салона и подари на Наталия кутия скъпи и вкусни бонбони.

— Благодаря, но по какъв повод?

— За съвета! Оказа се навременен. Лена хареса спектакъла и това, че ѝ обърнах внимание.

— Ето виждате, Павел Петрович, вниманието.

От този ден нататък председателят започна да посещава Наталия по-често. Все пак тя можеше да води разговор, макар и без висше образование, защото виждаше личността в човека и разбираше какво го интересува. Опитът от работата ѝ си казваше думата.

Месец по-късно Павел Петрович дойде в дома на Наталия и дълго стоя на прага.

— Да те подстрижа? — попита тя.

Но председателят поклати глава.

— Сядай на масата, — Наташа разбра, че той има нещо сериозно да ѝ каже.

— Ето, чай, моля. — замислено каза тя и сложи на масата купичка със сладко, джинджифилови сладки и сушени хлебчета в дълбока чиния с вълнообразен край.

— Аз… Времето днес не е много хубаво.

— Не е, облачно е и влажно след вчерашния дъжд.

— В училище днес… Сина ми не искам догодина на училище да изпратим… не искам още, рано е.

— Седем години през юли, не е рано, — поклати глава Наталия.

Още два пъти Павел Петрович се опита да започне разговор, но все прескачаше на друга тема.

А после изведнъж я попита директно:

— Наташа, а ти Сергей обичаш ли?

— Разбира се, Павел Петрович. А защо питате?​— Предал те, Наташа, и мен, също така. И жена ми ме предаде, — изплю на един дъх той и скри лице в ръцете си.

— Какво? — извика тя, неспособна да се сдържи.

— Ами ето как. Имам резервен ключ за нейната класна стая. Снощи имаха съвещание, затова отидох да я взема. Всеки ден носи тежки чанти. Пуснах Сергей по-рано. Когато пристигнах, изглеждаше, че съвещанието още продължава. Качих се на втория етаж и отворих вратата със своя ключ. А там твоят Сергей… с Лена. Видях всичко, Наташа.​

— А-а-а-а, — изпищя тя, скочи от табуретката. — И сега какво ще правя?​

Наташа се беше изненадала предната вечер, когато Сергей беше дошъл да каже, че ще пренощува при майка си, че трябва, и веднага си беше тръгнал. Не беше настоявала, но сега разбираше каква е била истината.​

— Значи хората напразно не говорят, а аз не вярвах.​

— И аз не вярвах, докато сам не видях. Ти, Наташа, си решавай. Но аз ще подам молба за развод след уикенда. Не ми трябва такава жена и такава любов.​

В един и същи ден председателят се разведе със съпругата си, а Наташа със Сергей. Сергей поглеждаше Наташа право в очите, без намек за вина. Каза няколко пъти: „Ех, ти“. Наташа не плака, гледаше право, но все повече извън него. Не успяха дори да поговорят насаме. Сергей остана да живее при майка си, върна се в родния дом.​

Павел Петрович предложи на Наташа да я откара до вкъщи.​

— Ето, Наташа, — каза председателят, подавайки ѝ кърпа. Красива, шарена, която прекрасно подчертаваше цвета на очите ѝ. — Отдавна исках да ти я подаря, но все нямаше подходящ случай, а и хората какво ще си помислят. Но сега, като си свободна, мога да ти угаждам.​

Смисълът на думите тогава не стигна до нея. Тя прие подаръка, замислена над своето.​

И Павел Петрович започна да идва при Наташа все по-често и по-често, а тя не беше против, но не позволяваше нищо сериозно. Тогава се намеси майката на Наташа:​

— Такова момче замени за старец! Или ти е направил магия? Това си е направо ненормално. Трета жена, и все млади девойки.​

— Мамо, какво приказваш? Аз никого не съм заменяла! Забравяш, Сергей изневери на мен!​

— Сергей. Ти сама видя това? Или пак някоя съседка ти го каза?​

— Каква съседка? Павел Петрович сам ги хвана.​

— Е, не знам… С първата си жена нашият председател така се раздели. От нищото си събра багажа и тя си тръгна, а той разправяше на всички, че видял всичко със собствените си очи. Обаче мъжът, с когото уж я хванал, непрестанно отричаше. И да, махни този стар шал, в него си като бабичка.​

Наташа дори не забелязваше, че вече постоянно носеше този шал и не обръщаше внимание на нищо друго.​

— Дай го насам, — започна да го сваля майка ѝ, но Наташа не даде. „Мой е. Павел Петрович ми го подари“.​

— Ще ти подари друг! А аз нямам с какво да завивам пиленцата. — Майка ѝ дърпаше шала и се опитваше да я убеди. Как го грабна, сама не разбра, но веднага го скри и после го изгори. Помисли си, че председателят е омагьосал Наташа. Наговорил ѝ някакви лоши думи на шала и за малко бедата щеше да се случи.​

Същата вечер при Наташа дойде Сергей. Идваше, за да вземе някои свои вещи. Извади от шкафа две нови ризи, положи костюм на дивана и тръгна да търси обувките си.​

— Наташ, Наташа, помниш ли онези сини обувки, които имах, за този костюм, дето ми купи бели връзки за тях?​

Гледайки го с насмешка, Наташа каза:​

— Ще се жениш за Лена, значи, костюма взимаш?​

— Какво? Ще ходя на бала на Витьо. При какво тук някоя си Лена?​

— Как при какво? Нали председателят те хвана с жена ти?​

— Кого? — Сергей изведнъж хвърли костюма на дивана и пристъпи близо до бившата си жена. — Кой с кого ме е хванал? Или пък ти не си въртяла игри с председателя, докато аз работех? Казваха ми, че аз работя, а той идва. Той ме накара да взема жена си от училището, а самият той дойде след мен. Започна да блъска по вратите и заяви, че вие с него се обичате и скоро ще се ожените. Затова е най-добре развод да има по взаимно съгласие.​

Наташа се почувства като рибка, която отчаяно се мъчи да си поеме въздух.​— Не е вярно! — извика Наталия.

— Ето и аз казвам, че не е вярно! — отвърна Сергей. — Та аз, та аз никога, с никого! Как изобщо можа да си го помислиш?!

— Ето и аз казвам, че не е вярно! — повтори Сергей. — Та аз, та аз никога, с никого! Как изобщо можа да си го помислиш?!

И така дойде моментът да поговорят. Седнаха един срещу друг и си изказаха всичко.

Председателят дойде у Наталия с букет и билети за театър само час след бившия ѝ съпруг.

— Ожени се за мен, Наташа. По душа си ми, обичам те.

Наталия погледна усмихнатия Павел Петрович и сама се учуди. Как можеше да приема ухажванията му, как можеше да му вярва?

Тя стана, усмихна се и протегна ръка към букета. Тогава председателят въздъхна и дори се отпусна, но напразно. Наталия взе букета и започна да го удря с него. Целеше лицето му, докато рецитираше:

— Това е за измамата! За Серьожа! За Лена! И за мен! Мразя те!

Павел Петрович най-накрая осъзна какво се случва, отстъпи назад и бързо напусна дома.

Сергей дойде при Наталия след седмица. Влезе, седна на масата, сложи ръце на коленете си, сякаш чакаше жена му да сложи масата, както обикновено.

— Ще пиеш ли чай?

— Ще пия.

Тя започна да вади чашките, когато внезапно замръзна на място. До вратата стояха сини обувки с бели връзки. Наталия погледна към Сергей. Изглежда, че с тези обувки е дошъл. Наталия се опита да отблъсне лошите мисли. Страхуваше се, че магията може да е подействала.

Тя остави чашките на масата, отиде до вратата и започна внимателно да изважда белите връзки от обувките му.

— Къде успя да одраскаш обувките? — попита тя уж случайно.

— Та аз вече разказах… — отговори той, леко смутен.

— Това не беше вярно. А сега кажи честно, къде все пак ги одра.

— Хей, ти вадиш връзките ли? — отвърна той с въпрос.

— Аз отдавна ти купих резервни, просто нямаше време да ги сменя.

— Ама на мен тези ми харесват — сви рамене той.

— Не, ти ще отидеш на бала с тях.

— А ти няма ли да дойдеш с мен? — учуди се Сергей, отпивайки от чая. — Казах на брат ми, че ще дойда с теб.

Наташа едва задържа радостната си усмивка, докато навиваше връзките на малко кълбо.

— Знаеш ли, купих ти рокля в деня, когато одрасках обувката — призна той. — Помниш ли онази от магазина, която и на нас двамата ни хареса? Исках да ти я подаря за рождения ден.

— Разбира се, че я помня — каза тя, седна срещу него и опря брадичката си на ръката, гледайки го с топлина. — Прости ми за всичко. Помни, че това е твоят дом, Серёжа. Тук винаги ще бъдеш нужен.

Дереккөз