Минали бяха шест месеца. Елена стоеше до прозореца с чаша кафе — сутрешният ритуал, който толкова бе заобичала. Пролетното слънце огряваше кухнята, на перваза цъфтяха теменужки. Нейните теменужки, които сама бе избрала и отгледала.
Телефонът звънна. Вова.
— Мамо, днес ще дойдем с Маша, добре? Имаме новини!,— Мамо, днес с Маша ще минем, добре ли е? Имам новини!
— Разбира се, ще опека пай.
— Страхотно! Твойто фишо, с ябълки ли?
— Задължително. Тя се усмихна, приключи разговора и отвори дневника си. Графикът беше натоварен: сутрин — басейн, следобед — среща на книжния клуб, вечер — Вова с Маша. Прекара пръст по страниците — цялата седмица беше запълнена. Курсове по рисуване, срещи с приятелки, пътуване до Петербург следващия уикенд. Животът бе изпълнен със събития, хора, впечатления. Тя вече не чакаше — действаше.
Звънец на вратата. Елена се учуди — прекалено рано за гости. Отвори — на прага стоеше Андрей с кутия в ръце.
— Здрасти, — каза той. — Минавах наблизо и реших да занеса… намерих нещо.
Тя го пусна вътре. Той изглеждаше по-добре от последния път. По-подреден, по-спокоен.
— Стари фотоалбуми, — обясни, като сложи кутията на масата. — Мислех, че може би ще искаш да ги запазиш.
— Благодаря, — кимна Елена. — Ще пиеш ли чай?
— Ако не бързаш никъде.
— Имам половин час, — тя включи чайника.
Седнаха един срещу друг. Колко странно — някога най-близки хора, а сега почти чужди.
— Как си? — попита той.
— Добре. Наистина добре, — тя се усмихна. — А ти?
— Нормално, — замълча. — Намерих по-добра работа. Наемам апартамент по-близо до центъра.
— Вова каза, че сега имаш много хобита.
— Да, открих много нови неща в себе си, — тя наля чай. — Знаеш ли, разбрах, че преди живеех само с вашите интереси. А сега имам свои.
Андрей въртеше чашата в ръцете си.
— Лен, исках да те попитам…
— Ти… не си мислила… може би бихме могли…
— Не, Андрей, — тя го прекъсна меко, но решително. — Не бихме могли.
Той въздъхна и кимна.
— Разбирам. Просто попитах.
Когато той си тръгна, Елена се върна до прозореца. Гледаше как той отива към колата — със свити рамене, поостарял. Не я беше жал. Просто го пусна.
Вечерта дойдоха Вова и Маша. Блестящи, щастливи.
— Мамо, решихме да се оженим! — изрева синът още от прага.
Елена ги прегърна и двамата.
— Това е прекрасно! Много се радвам за вас!
Седяха на масата, хапваха пай и обсъждаха сватбата. Маша държеше ръката на Вова, те постоянно се гледаха в очите. Истинската любов — не навик, не зависимост.
— Татко знае ли? — попита Вова.
— Още не. Ти ще му кажеш?
— Ще му кажа, разбира се, — замълча. — Знаеш ли, мамо, радвам се, че не си станала… е, знаеш…
— Не си се превърнала в обидена изоставена жена. Станала си по-силна. По-щастлива.
— И аз самата се чудя. Кой би предположил — на петдесет и четири животът едва започва.
Когато си тръгнаха, тя седна в любимото кресло, отвори албума, който Андрей донесе. Гледаше снимките — младост, сватба, първите години заедно. Малкият Вова. Почивка на море. Толкова много хубави неща имаше.
Не съжаляваше за нищо. Нито за тридесетте години брак — те ѝ дадоха син, опит, спомени. Нито за раздялата — тя ѝ донесе свобода и разкри новото ѝ аз.
Елена затвори албума и се приближи до огледалото. От отражението ѝ гледаше красива, уверена жена с лъчезарни очи. Жена, която вече не се страхува от самотата. Не живее заради другите. Не чака одобрение.
— Благодаря ти, — прошепна на отражението си. — За това, че не се предаде.
Усмихна се и се зае да събира чантата за утрешния басейн. Предстоеше ѝ толкова много интересно. Новият ѝ живот едва започваше.
Приятели, харесвайте и се абонирайте за канала ми — ви очакват много интересни и увлекателни разкази!
