Елена се научи да спи сама в голямото легло, да готви за един, да не се стряска от звука на отварящата се врата. Дори преустрои хола — премести дивана, купи нови завеси. Цветни, ярки — такива, каквито Андрей винаги е смятал за вулгарни.
Тя се научи да живее по нов начин. Гледаше сериали до късно през нощта, не следеше времето, ядеше каквото и когато пожелае. Ольга я убеди да отиде на екскурзия в съседния град — просто така, за уикенда. Без повод, без разрешение, без чувство за вина.
Звънецът на вратата прозвъня във вторник вечерта. Елена отвори — на прага стоеше Андрей. Изпито лице, смачкан, с някаква странна усмивка.
— Здрасти, — каза той. — Мога ли да вляза?
Тя мълчаливо се отдръпна настрани. Той влезе в апартамента, спря посред коридора.,— Здравей, — каза той. — Мога ли да вляза?
Тя безмълвно се отдръпна настрани. Той влезе в апартамента и спря по средата на коридора.
— Тук всичко е… различно, — отбеляза той.
— Да, пренаредих мебелите.
— И завесите са нови.
Той тръгна към кухнята, седна на масата — точно както преди месец, когато обяви, че си тръгва.
— Лен, исках да поговорим.
Тя включи чайника и взе чашите. Спокойни, уравновесени движения. Вътре всичко трепереше, но ръцете не издаваха нищо.
— Говори, — каза тя, без да се обръща.
— Сгреших, — изстреля той. — Този свободен живот… не е такъв, какъвто си мислех.
Елена сложи чашата на масата и седна срещу него.
— Празен, — той прокара ръка по лицето си. — Знаеш, мислех, че ще е забавно. Приятели, партита, никакви ангажименти. А се оказа…
— Че приятелите изчезнаха, когато им омръзна да пият с мен. Че за квартирата отива половината заплата. Че у дома… — той се спъна. — Че никой не ме чака. Никой не пита как съм. Никой не сготвя вечеря.
Елена го гледаше — и виждаше не съпруга си, а остарял, объркан мъж. Този, който така лесно зачеркна тридесет години съвместен живот.
— И какво искаш? — попита тя.
— Да се върна, — той протегна ръка към нейната. — Лен, нека опитаме отново. Няма да си тръгна повече. Всичко ще е както преди.
Тя отдръпна ръката си.
— Както преди вече няма да бъде, Андрей.
— Защо? — изглеждаше искрено изненадан. — Аз се извиних!
— А аз се промених, — тя стана и се приближи до прозореца. — Знаеш, много мислих. Защо си тръгна? Какво сгреших? После разбрах — не става дума за мен. Ти просто реши. А аз… винаги съм се приспособявала. Целия си живот — към теб, към желанията ти, към графика ти.
— Лен, стига с драмите, — намръщи се той. — Аз искам да се върна!
— А аз още не съм решила дали го искам.
Звънна вратата. Елена отиде да отвори — на прага стояха Оля и мъжът ѝ Павел.
— О, гости ли? — изненада се Оля. — Ние ли сме в неподходящ момент?
— Не, навреме сте, влезте, — усмихна се Елена. — Чаят е точно готов.
Те влязоха в кухнята. Андрей седеше с вид, сякаш са му отнели любимата играчка.
— Здравей, Андрей, — кимна Павел. — Отдавна не сме се виждали.
— Ние сме се събрали да ходим на театър, — щебетеше Оля. — Взехме билети за трима, мислехме да те вземем, Лен.
— На театър? — попита Андрей изненадано. — Ти вече ходиш на театър?
— Ходя, — кимна Елена. — И на кино ходя. И на изложби.
— Лен, може ли за момент? — кимна в посока коридора. — За минута.
— Какво става? — прошепна той. — Защо са тук? Откъде театърът?
— Това са мои приятели, — спокойно отговори Елена. — И имам свой живот сега.
— А ние? — изглеждаше объркан.
— Нас вече няма, Андрей. Ти сам го реши преди месец.
— Но аз промених мнението си!
— А аз — не, — тя се върна в кухнята, оставяйки го да стои в коридора.
