Тя остави телефона и погледна в тъмния прозорец. Там, в отражението, стоеше жена с объркано лице. Жена, която не знаеше какво да прави по-нататък. Какво да каже на съседите. Как да живее сама. Как да живее без човека, с когото беше прекарала по-голямата част от живота си.
Сутринта започна с телефонно обаждане. Елена се стресна, грабна слушалката, без дори да погледне часа.
— Лен, аз съм, — гласът на Ольга звучеше загрижено. — Как си? Не спиш ли още?
Елена погледна часовника — 7:30. Оказа се, че цялата нощ беше седяла на стола, облечена.
— Не спя, да. Оль, представи си…
Тя въздъхна и разказа всичко. Думите излитаха на къси, рязко прекъснати изречения. Ольга възкликваше, възмущаваше се, задаваше въпроси.
— Ще дойда при теб след работа, добре? — каза приятелката.,— Ще мина да те видя след работа, добре? — каза приятелката. — Не се отчайвай там.
— Аз съм добре, — излъга Елена. — Просто не разбирам. Защо? Какво съм направила нередно?
— Нищо не си направила! Това е неговата криза на средната възраст. Или нещо друго. Ти защо се притесняваш?
Когато приключиха разговора, Елена стана от креслото. Тялото ѝ се бе схванало, в главата ѝ шумеше. Трябваше да се измива. Трябваше да направи нещо.
Механично оправи леглото, включи чайника. Сварила кафе, което обикновено не пиеше — Андрей не обичаше аромата му. Днес можеше.
Около дванадесет часа позвъни на вратата. Андрей стоеше на прага с голяма спортна чанта.
— За нещата ми, — обясни той, сякаш тя не беше разбрала.
— Влизай, — Елена отстъпи настрани.
Той влезе в спалнята, отвори гардероба, започна да нарежда ризи, панталони, пуловери. Тя гледаше от прага, без да влиза.
— Казал ли си на Вова? — попита тихо.
— Да. Обадих му се сутринта.
Андрей вдигна рамене, без да се обръща.
— Нормално. Казал, че ще поговори с теб сам.
Елена кимна. Гледаше как методично и внимателно подрежда нещата, все едно отива на командировка, а не руши живота си.
— Лен, ти това… — той се поколеба. — Ако имаш нужда от нещо, звънни. За пари или…
— Не ми трябва нищо, — прекъсна го тя. — Работя. Няма да изчезна.
— Както искаш, — той закопча чантата. — Документите ми къде са? В бюрото?
Андрей събра документите, сложи ги в папка, огледа се.
— Май е всичко. Компютърът ще взема от работа, добре?
— Вземи каквото искаш, — тя се обърна. — Все пак това са твоите неща.
Той мина покрай нея към коридора, спря до вратата.
— Е, довиждане. Ще се чуем.
Вратата се затвори. Елена стоеше посред коридора — в празния апартамент, с празния гардероб, с празнотата вътре в себе си.
Телефонът звънна отново. Синът.
— Ма, как си? — гласът на Вова звучеше обезпокоено.
— Добре съм, — опита се да се усмихне, въпреки че синът не можеше да я види. — Всичко е наред.
— Ще дойда вечерта, добре? Ще поговорим.
— Не трябва, Вов. Имаш свой живот. Ще се справя.
— Ма, каква глупост! Разбира се, че ще дойда!
След като приключиха разговора, Елена отиде в кухнята. Седна на стол, погледна през прозореца. По улицата вървяха хора, минаваха коли. Светът не беше спрял.
Отново позвъни на вратата — съседката, Нина Петровна.
— Лен, може ли да ми дадеш малко сол? — попита тя, но очите ѝ зорко огледаха апартамента. — А Андрей къде е?
— Замина, — отговори накратко Елена. — Ще ти донеса солта веднага.
Разбира се, утре целият блок щеше да знае. Щяха да обсъждат, да клюкарстват. Тя щеше да преживее това. Трябваше да го преживее.
Вечерта дойде Вова. Прегърна я силно-силно, както тя го прегръщаше в детството му.
— Ма, всичко ще се оправи, — каза уверено той. — Ще видиш.
Тя кимна и се усмихна. За първи път през деня — искрено.
