Елена сложи чайника и се огледа наоколо. Кухня блестеше от чистота — излъскана до блясък печка, подредени кърпи, нито прашинка по перваза на прозореца. Тя приготвяше вечеря за пристигането на съпруга си, както правеше през последните тридесет години. Кюфтенца с ориз — неговото любимо ястие.
Телефонът иззвъня с кратко съобщение: „Ще се забавя.“ Отново. Тя въздъхна и отмести тенджерата от печката. Добре, ще си затопли, когато се прибере. Вече беше свикнала с неговите закъснения. Преди звънеше и обясняваше — събрание, клиент, задръствания. Сега само кратко съобщение и толкова.
Телевизорът мърмореше нещо за политика. Елена механично бършеше масата, мислено преглеждайки списъка със задачи за утре. Да изпере завесите. Да звънне на Вова за уикенда. Да отиде в поликлиниката за рецепта за Андрей.
Входната врата хлопна точно в девет.
— Лен, вкъщи съм, — гласът на Андрей звучеше необичайно спокоен.
— В кухнята съм! Да затопля вечерята?
Мъжът влезе в кухнята — без да събува обувките си, без да сваля палтото. Нещо ново.
— Не трябва. Трябва да поговорим.
Елена застина с кърпата в ръка. Последният път, когато чу „трябва да поговорим“, беше когато майка му си тръгна.
— Нещо се е случило? Здрава ли си?
— С мен е всичко наред, — седна, сложи ръце на масата, сякаш на делови преговори. — Реших да живея отделно.
Елена мигна. Може би се беше ослушала?
— Какво значи — отделно?
— В буквалния смисъл. Имам нужда от пространство, независимост. Вероятно и двамата — той гледаше някъде към хладилника.
— Андрей, ти… — спря се, търсейки думите. — Запознал ли си се с някого?
— Не! — отговори рязко. — Просто… уморих се от рутината. От едно и също. Ти не си виновна. Просто стана така.
Тя седна на стола отсреща. В главата й се въртяха десетки въпроси, но нито един не излизаше навън.
— Вече наех апартамент. Утре ще си прибера нещата, — продължи със същия спокоен тон.
— А как ще бъде… — погледна кухнята, техния дом, техния живот. — Тридесет години заедно, и изведнъж… Защо сега?
— Просто дойде времето, — повдигна рамене Андрей.
— Времето? — почувства как нещо вътре се чупи. — Тридесет години не беше време, а сега изведнъж дойде?
— Лен, без истерии, — намръщи се той. — Ние сме възрастни хора. Понякога се случва. Не си първата, не си и последната.
— Аха, — кимна тя, усещайки как бузите й пламтят. — Възрастни. Разбира се.
Той стана, оправи палтото си.
— Днес съм в хотел. Утре ще дойда за нещата.
Когато вратата зад него се затвори, Елена остана седнала, гледайки чистата, измита кухня. Перфектната кухня за перфектното семейство, което вече не съществуваше.
Тя не плачеше. Вътре сякаш нещо замръзна, застина. Стана, машинално отвори хладилника, затвори го. Погледна часовника — 21:30. Твърде рано за сън, твърде късно за обаждания.
Телефонът звънна. Приятелката й Ольга изпрати смешна снимка с котка. Елена гледаше екрана, без да знае как да реагира. Светът навън беше същият, а нейният свят се срути за пет минути разговор.
— Той има нужда от пространство, — прошепна на глас тя. — А аз? Някой попита ли ме?
Чайникът, забравен на печката, захърка. Елена се стресна и изключи газа.
Машинално взе телефона и набра сина си.
— Вов, здрасти. Не събудих ли?
— Не, ма, гледаме филм с Маша. Какво има?
— Нищо, нищо, — спря се. — Просто… просто ти звъннах. Как сте?
— Добре сме. Маша те поздравява. Наистина ли си добре? Гласът ти е странен.
— Всичко е наред, — излъга Елена. — Утре ще поговорим, добре?
— Добре, ма. Лека нощ.
