– Каква собственичка? А Елена Владимировна тогава коя е? – попита момичето.
– Тя е сестрата на моя мъж, която просто пуснаха да живее тук.
– Значи пуснаха да живее?
– Пуснаха, значи пуснаха. И толкоз. Друга стойност думата няма. И нямаше никакъв смисъл да я изгонват оттук!
– Никой не я е изгонвал – намеси се Ильо. – Просто тя и Алиса не се търпят, а ние искаме да се оженим. Затова тя си тръгна.,— Женете се, не възразявам. И, въобще, правете каквото искате. Но от апартамента трябва да се изнесете: търсете си друго място за живеене. Давам ви два часа да се съберете.
Младите хора се погледнаха: беше ясно, че лелката не се шегува. А тя продължи: Кажи на майка си да се върне.
Марина излезе от апартамента и седна пред входа, решена лично да види как племенникът на мъжа ѝ с госпожицата ще освободят жилището: излязоха след час и половина. Почти веднага телефонът звънна: на дисплея се появи номерът на зълвата.
„Вероятно ще благодари!“ — помисли наивната Марина. — „В крайна сметка сега тя ще живее тук сама!“
— Какво си позволяваш? — възмути се гласът от слушалката. — Как можа да изгониш Илюшенька?
— Но ти се оплакваше, че нямаш къде да живееш?
— Да, нямах! Но, благодаря на брат, той реши всичко!
— Значи решил? — не разбра Марина.
— Нае ми апартамент! — тържествено заяви Ленка. — А Илюшенька трябвало да остане тук с жена си!
Марина мълчаливо прекъсна връзката: всичко ѝ стана ясно. И толкова ясно, че боли очите. Вчера пък беше дала на Лешка пари за обяд на работа: според него парите му отдавна свършили. Но явно свършили само за нея: за наем на сестра му пари имало.
Жената се качи в апартамента, повика ключар и смени ключалките. После тръгна към дома си. Когато мъжът се върна от работа, пред вратата стоеше куфар с неговите вещи — всичко останало тук принадлежеше на Марина.
— Къде тръгваш? — учуди се Лешка. — Защо не съм уведомен?
— Интересно — накъде?
— Там, където влагаш сили и средства — при роднините си.
— Жалко ли ти е? — изведнъж извика обикновено уравновесеният Лешка, на когото любимата сестра вече беше разказала всичко. — Имаш всичко: жилище, работа, пари!
— Прав си: имам всичко. И всичко съм постигнала сама. Просто не разбирам защо имам нужда от теб?
— Как защо? — изненада се мъжът, когото се опитваха да извадят от източника му на доходи. — Обичам те!
— Обичай си тогава, колкото искаш — кой ти пречи. Аз сама ще подам за развод. А ти живей с сестра си и ме обичай от разстояние — ще ми е по-здравословно.
И на тази радостна нотка жената се оттегли в спалнята, легна върху одеялото и започна да мисли за друг, по-добър живот: защото сега всичко можеше да се промени.
Обиждан в най-добрите си чувства Алексей демонстративно и шумно събираше вещите си, опитвайки се по този начин да привлече вниманието на отзивчивата и добра Марина. Как можеха да го изгонят — красавецът, умникът и дори донякъде мачото? И как сега ще живее без парите на жена си?
Но Марина реши да не реагира, въпреки че много ѝ се искаше да излезе и да му удари по тила за шума зад стената. Накрая се чу хлопването на входната врата и всичко утихна.
„Аз, все пак, съм герой!“ — мислеше Мариша. — „Намерих сили, макар и да не беше лесно — толкова години бяхме заедно.“
Да, както казваше принцът в любимия филм за Пепеляшка, вредно е да не ходиш на бал, когато го заслужаваш. А Марина наистина заслужаваше своето щастие. И малкото момиченце, което най-сетне ще я нарича мама.
