Времето минаваше, от ин витро нищо не излизаше: оплодените яйцеклетки не се закрепяха, колкото и да се стараеха. Жената започна да губи търпение. Оставаше последният приемлив вариант: да вземат дете от детски дом – Марина мечтаеше за момиченце. Но Леша беше категорично против: никога не знаеш каква генетика може да се прояви.
Освен това, очевидно му стигаше племенникът: той вече ходеше на училище, а Ленка постоянно се обръщаше към брат си с молби. Всичко беше както винаги: учи, лекувай, води на секции – точно това, което се случваше и с нея. Свекървата продължаваше да се измъква от задълженията си като баба: всичко се оправяше и без нея!
А Леша често след работа, а понякога и през уикендите, ходеше при сестра си да решава нейните проблеми: животът направи нов завой по спиралата.,А Лешка често след работа, а понякога и през уикендите, пътуваше до сестра си, за да решава нейните проблеми: животът направи нов обрат по спиралата.
Марина започна да мисли, че дори раждането на собственото им дете няма да спре съпруга ѝ в това бягане около роднините: вероятно ще трябва да се задоволи с онези трохи, които останат. И честно казано, вече ѝ не ѝ се искаше да „започва“ дете. Т.е., искаше, но без Алексей. И такива мисли я посещаваха все по-често.
Сестрата на мъжа ѝ със сина си се настаниха в апартамента на баба им: той се оказа много удобен! Близо до метро, хубав район, облагороден двор и в пешеходна близост, както сега се казва, училище и поликлиники.
Лешка не повдигаше тази тема: явно беше забравил, че е обещал после да помогне с жилището. Освен това, от хубавото не търсят по-хубаво: всичко вече „се беше уредило“ – и добре.
Марина също не повдигаше тази тема: чувстваше се неудобно – все пак роднини. Особено след като в семейството, благодарение на нея, имаше достатъчно пари.
И мъжа ѝ все още го обичаше. Да, все още: той сякаш умишлено хвърляше всичките си сили върху сестра си и племенника – сега трябваше да го уреди в университет. Именно „да го уреди“ – с ученето Илья не се напрягаше особено.
Работата на Марина вървеше много добре: фирмата откри клон и ѝ предложиха една от ръководните длъжности с висока заплата. Разбира се, тя прие. Но у дома каза, че фирмата просто се е преместила: вече работи на друг адрес. А за заплатата не каза нищо и откри сметка, за която никой не знаеше.
До тогава младата жена практически издържаше мъжа си – целият му скромен доход той харчеше за роднините: сестричката Аленушка не се напрягаше особено с работа. Защо да го прави? Все пак имаше любящ брат, а не някой друг!
На Марина ѝ стана ясно, че ще трябва да разчита само на себе си.
— Мариш, така е положението — каза Лешка с обичайните думи, — трябва да помогнем на Илюша с учебата.
— Разбира се, с пари! — в гласа на Марина прозвуча ирония. — Кой би се съмнявал!
— Знаеш, че Ленка има финансови трудности.
— Знам твоята Ленка от сто години – и винаги има трудности: едни или други. Е, добре, любящ чичо, помогни, разбира се – нямам нищо против.
— Ами, аз, това, няма да мога — мъжът не гледаше в очите.
— Как така – няма да можеш? Няма да събереш пари за учебата? Намалиха ли ти заплатата?
— Там, където иска той – няма да събера.
— Тогава нека да отиде в колеж – там уж е безплатно.
— Знаеш, че колежът е бившето ПТУ. Не ще позволя племенникът ми да учи в ПТУ.
