— Благодаря, леля Нина — прегърна я Светлана. — Знаете, ако можех…
„Ако можех“ — ехото се върна в главата. Колко пъти сама бе казвала тези думи на майка си?
Вечерта позвъни Ирина:,Вечерта звънна Ирена:
— Мамо, няма да дойда за ноемврийските празници. Тук на работа е истински хаос!
— Разбирам — излъга Нина Петровна. — Как си се устроила?
— Отлично! Представяш ли си, вече ме включиха в един проект! Истина е, че има много работа, но пък е опит…
Дъщеря говореше разпалено, разказвайки за новата си работа, колегите, московския живот. А Нина Петровна слушаше и мислеше: „Господи, колко познато. Точно така говорех аз с майка си — бързо, радостно, без да забелязвам умората в гласа ѝ“.
Времето минаваше. Марина Степановна постепенно се възстановяваше. Светлана идваше всяка седмица, носеше внука — малкия Мишка, който караше баба си да се усмихва дори в най-тежките дни.
— Имаш късмет със Светка — каза веднъж Нина Петровна, гледайки как приятелката играе с внука.
— Да не би да е само късмет? — поклати глава Марина Степановна. — Просто навреме разбрах, че децата не трябва да ги привързваме към себе си. Трябва да ги пуснем, с любов да ги пуснем.
Тези думи не даваха покой. Нина Петровна ги въртеше в ума си оттук-нататък, опитвайки се да разбере: къде сгреших? Кога?
В средата на декември Ирена най-сетне дойде — за два дни, по работа. Отслабнала, с нова прическа, в модерно палто — съвсем различна.
— Какво си направила със себе си? — възкликна Нина Петровна.
— Мамо, това се нарича „сменила имиджа“ — засмя се дъщерята. — Харесва ли ти?
Те седяха в кухнята, пиеха чай. Ирена разказваше за работа, нови познанства, планове за бъдещето. А Нина Петровна гледаше дъщеря си и не я познаваше — чужда, възрастна жена, уверена в себе си.
— Може би през февруари ще продам апартамента — изведнъж каза Ирена. — Намерих добър брокер.
— Защо през февруари?
— Цените трябва да се покачат. А и наемателката има договор до февруари.
Не говориха за нищо лично. Не споменаваха миналото. Все едно между тях лежаха не тридесет и пет години общ живот, а само няколко седмици повърхностно познанство.
Преди заминаването си Ирена дойде да се сбогува:
— Извини ме, мамо, че престоя малко. Наистина имам много работа.
— Всичко е наред, дъще. Грижи се за себе си.
— И ти се пази — прегърна я Ирена. — Честита Нова година, ако не се видим до нея.
— До Нова година? — ехтеше в отговор Нина Петровна.
— Да. Включиха ме в екип, ще завършваме важен проект. А и билетите вече са скъпи…
След като изпрати дъщеря, Нина Петровна отиде при Марина Степановна.
— Представяш ли си, дори за Нова година няма да дойде! — не издържа и се разплака.
— Ниночка — прегърна я приятелката си с здравата си ръка. — Всичко ще се оправи. Дай ѝ време.
— Какво време? Тя вече е съвсем чужда!
— Не е чужда. Просто порасна. Живее свой живот.
В този момент Нина Петровна внезапно разбра: това е онова „да пуснеш с любов“. Да не държиш, да не упрекваш, да не натоварваш с вина. Просто да обичаш — от далеч, с цялото си сърце.
Нова година посрещна при Марина Степановна. Светлана пристигна с мъжа си и Мишка. Беше шумно, весело, миришеше на мандарини и борова игличка.
В полунощ звънна Ирена:
— Честита Нова година, мамо! Много те обичам!
В гласа ѝ звучаха непознати нотки — тъга или носталгия по дома. А може би просто ѝ се стори.
— Знаеш ли, мамо… — замълча за момент Ирена. — Помислих си… Може би няма да продавам апартамента засега. Кой знае как ще се обърне животът.
— Каквото искаш, слънчице. Това е твоето решение.
— Благодаря, че не ме натискаш — тихо каза дъщерята. — Сега започвам да разбирам…
Говориха почти час. За първи път от дълго време — открито, искрено, както преди. А после Нина Петровна си пожела само едно: на нейната момиче да е добре. Където и да е, каквото и да се случи в живота ѝ.
