— Не, не, всичко е наред. Работата ме разсейва.
Вечерта прозвъня неочаквано. Светлана, дъщерята на Марина Степановна, плачеше по телефона:
— Леля Нина, помогнете! Мама е в болница, инсулт…
— Преди час. Тръгвам, но ще стигна след три часа. Моля ви, погрижете се за нея!
В болницата миришеше на лекарства и отчаяние. Марина Степановна лежеше под вливане, малка и безпомощна. Нина Петровна седеше до нея, държейки ръката на приятелката си.
Господи, колко е страшно. Точно така лежеше майка ѝ преди смъртта си. И тя чакаше дъщеря си, която „беше заета на работа“…
През нощта пристигна Светлана — притеснена, виновна:
— Благодаря ти, леля Нина. Сега аз съм сама.
— Обаждай се, ако нещо.
Нина Петровна се прибра у дома чак на сутринта. Спа няколко часа неспокоен сън, после се обади на работа и взе почивен ден.,В обед позвъни Ирина:
— Мамо, защо не вдигаше телефона?
— Спах. Марина Степановна е с инсулт, цяла нощ бях в болницата.
— Ужас! — в гласа на дъщерята звучеше искрено съчувствие. — А Светка дойде ли?
— Дойде. А ти как си там?
— Нормално. Днес отивам да гледам стая. Изглежда е близо до метрото, стопанката беше приятна по телефона.
— Внимавай — каза обичайно Нина Петровна.
— Мамо! — в гласа на дъщерята се появи познатото раздразнение. — Аз не съм малка!
— Извинявай. Просто се тревожа.
— Ще е добре. Ладно, тръгвам, че закъснявам за интервю.
След разговора в душата й стана тежко. Все едно говореха нормално, но сякаш между тях имаше стена — студена, невидима, но здрава.
Вечерта Нина Петровна отиде в болницата при Марина Степановна. Приятелката вече беше дошла на себе си, говореше трудно, но познаваше всички.
— Светка… замина ли? — попита тя, сядайки до леглото.
— Да, трябваше на работа.
— Разбирам… — Марина Степановна слабо се усмихна. — Всеки си има работа.
В тази усмивка имаше толкова горчивина, че на Нина Петровна й се сви сърцето. Тя остана при приятелката до края на часовете за посещения, разказвайки градски новини, опитвайки се да я откъсне от тъжните мисли.
Прибираше се в сумрака. Октомври беше студен и ветровит. В светлината на фенерите танцуваха редки снежинки — първите за тази година.
Късно вечерта звънна Ирина:
— Мамо, наех стая! Прилична, чиста, стопанката е възрастна учителка. И изобщо не е скъпо!
— Добре, дъще — с усилие се усмихна Нина Петровна. — А интервюто как мина?
— Нормално, поне така изглежда. Утре трябва да ми се обадят.
В гласа на дъщерята имаше толкова ентусиазъм, толкова надежда… Може ли да помрача радостта й със своите страхове?
Следващите дни минаваха монотонно: работа, болница, дом. Светлана идваше през уикендите, но през седмицата Марина Степановна оставаше под грижите на Нина Петровна.
— Измъчих те — каза веднъж приятелката.
— Спри. Винаги си била повече от съседка за мен.
— Знам… — Марина Степановна замълча. — Помниш ли как нашите момичета ходеха заедно в градината?
— Разбира се. Ирка все пробваше панделките на Светка.
— А сега пораснаха. Разпръснаха се…
В стаята падна тежка тишина.
От Ирина идваха кратки съобщения: „Всичко е наред“, „Вземат ме на работа“, „Много съм заета“. Звънеше все по-рядко — „нямам никакво време“.
Всяка вечер Нина Петровна влизаше в празния апартамент на дъщеря си. Проверяваше дали всичко е наред, поливаше цветята. Гледаше снимките по стените — ето ги тя и Ирина на морето, на вила при баба, на дипломирането в университета…
В началото на ноември Марина Степановна изписаха. Вече можеше да ходи, държейки се за стената, но до пълно възстановяване имаше още далеч.
— Лекарят каза, че трябват около три месеца рехабилитация — разказваше Светлана, прибирайки майка си вкъщи. — Аз бих я взела при себе си, но…
— Какъв „да при мен“? — възмути се Марина Степановна. — Имаш си семейство, малко дете. Ще се възстановявам вкъщи.
— Ще помогна — твърдо каза Нина Петровна. — Не се тревожи, Света.