— Мамо, премествам се — гласът на Ирина в телефона звучеше решително и студено. — В Москва. След седмица.
— Как ще се преместиш? — Нина Петровна застина посред кухнята с неизмитата чиния в ръка. — А апартаментът? А работата? Ти тъкмо получи повишение!
— Решено е. Напускам по собствено желание. Колко още да седя в тази дупка с жълта заплата? — в гласа на дъщерята се появиха раздразнени нотки.
— Но ти даже не се посъветва… — Нина Петровна тежко седна на стола. — Как така, дъще?
— А какво да съветвам? На трийсет и пет съм, мамо. Възрастен човек съм и сама решавам как да живея.
Фраза, позната до болка. Преди двадесет години точно така сама Нина говореше на майка си, когато реши да се разведе с мъжа си. Сега историята се повтаряше, само ролите се смениха.
— Добре, — тя се опитваше да говори спокойно. — А къде ще живееш? Москва е скъп град.
— Ще наема стая. После, може би, апартамент. Имам спестявания, не се тревожи.
— Какви спестявания, Ира? Ти всичко похарчи за ремонта!
— Ще взема назаем, ако трябва. Или кредит, — през слушалката се чу шум от минаващи коли. — Сега, мамо, трябва да вървя. Ще ти се обадя вечерта.
Линията прекъсна. Нина Петровна дълго седеше, гледайки в угасналия екран на телефона. Навън бавно се стъмваше, октомврийският вечер спускаше се над града, запалвайки светлини в прозорците на високите блокове.
Ремонта правиха заедно това лято. Спестяваха две години, избираха тапети, плочки, мебели. Ирина сияеше от щастие, когато показваше на майка си новата кухня. И сега — всичко напразно?
Звънецът на вратата я извади от тежки мисли. На прага стоеше съседката, Марина Степановна, с пакет ябълки.
— Здравей, Ниночка! Вземи си, от градината донесох. А защо си толкова тъжна?
— Ирка се премества в Москва, — изръмжа Нина Петровна.
— Какво! — съседката размаха ръце. — А апартаментът? Работата?
— Точно за това си говорим…
Влязоха в кухнята. Нина Петровна машинално сложи чайника, извади бисквити.
— И най-важното — нито дума по-рано! — тя разливаше чай по чашите. — Като гръм от ясно небе — „премествам се“ и толкова.
— Младите сега са такива, — въздъхна Марина Степановна. — Моята Светка също: ще отиде в Питер, после в Нижни… Добре поне, че се омъжи, успокои се.
— А моята все сама. „Личният живот е личен, мамо“. Не запознава с никого, нищо не разказва.
Дъщерята се отдалечаваше с всяка година. Първо незабележимо — по-рядко звънеше, разговорите ставаха по-кратки. После явно — отказваше се от съвместни излизания, отговаряше остро на майчините съвети. А сега — преместване.
— Може би заради мъж се мести? — предположи съседката. — На тази възраст често се хвърлят с главата напред.
— Не мисля… — Нина Петровна бъркаше с лъжичка в изстиващия чай. — Макар че кой знае. Рано разказваше всичко, а сега…
Вечерта Ирина не се обади. Изпрати кратко съобщение: „Уморена съм, утре ще говорим“. Нина Петровна дълго не можеше да заспи, въртеше се в леглото. В главата ѝ се въртяха откъси от мисли и спомени.
Ето малката Ирина прави първите си крачки, държейки ръцете на мама. Ето тръгва на първи клас с огромен букет астра. Абитуриентски бал — красива, вече възрастна. Университет, първа работа…
Сутринта започна с главоболие. В работата — Нина Петровна беше счетоводителка в малка фирма — не можеше да се съсредоточи. Цифрите плуваха пред очите ѝ, в главата ѝ биеше: „Премества се, премества се…“
— Нина Петровна, всичко наред ли е с вас? — загрижено попита млада служителка, Оля. — Много бледа сте.
— Всичко е наред, детенце. Просто не съм спала.
Когато Оля току-що беше дошла във фирмата, Нина Петровна я взе под крилото си. Учеше я на тънкостите на счетоводството, помагаше с съвети. Може би защото виждаше в нея нещо от Ирина — също такава целеустремена, независима.
