— Родителите ми ще живеят при нас шест месеца, място ще има за всички, — съобщи Алексей по време на вечеря, внимателно разрязвайки стек, сякаш не казваше току-що най-важната новина, която променя съдбата им.
Наташа замръзна с чаша до устните си.
Водата се разля по покривката, оставяйки тъмно петно върху бялата тъкан. — За шест месеца? — повтори тя, усещайки как думите ѝ пречат да диша. — Тъкмо при нас?
Тук? — Да, — сви рамене Алексей, сякаш ставаше въпрос за обикновена доставка, а не за преврат в тяхното обичайно ежедневие. — Къщата се събаря, с преместването има много бумащина.
Защо ме гледаш така?,— Къща за събаряне, с преместване и много бумажна въртележка. Защо ме гледаш така?
Наташа тихо постави чашата на масата и започна да изтрива петното със салфетка. Първото, което споделяха заедно.,Наташа тихо постави чашата на масата и започна да бърше петното с салфетка.
Първата, която споделяха заедно.
Пропита с аромата на сутрешно кафе, изпълнена с тяхната музика, светлината на малките радости. — Не гледам така, — излъга тя. — Просто… неочаквано е. — Да престани! — усмихна се Алексей толкова искрено, че ѝ стана неудобно от собствените мисли. — Мамината сладка, бащините сръчни ръце.
Ти сама казваше, че тук имаме „въздух“! Твоята беше тази дума.
Когато току-що се бяха нанесли, тя казваше, че в този дом има достатъчно пространство за вдъхновение.
Сега това звучеше нелепо. — А къде ще ги настаним? — Наташа огледа хола, пресмятайки наум площта. — В кабинета.
Ще разтеглим дивана, ще преместим шкафа.
Мястото, където тя работеше.
Книгите, идеите на стикери, бележки от курсове — целият ѝ професионален свят, събран в един ъгъл. — А моите уроци?
Аз там преподавам, Алексей.
Той махна с ръка: — Ще ги преместиш в спалнята или в хола.
Половин година ще минат бързо, повярвай ми.
В гласа му звучеше увереността на мъж, който не се съмнява в правотата си.
Никакъв намек за съвместно взимане на решения. — Не мога да оставя родителите без покрив, разбери, — омекоти глас той. — Това са близки хора.
